Това бил един съвсем особен орден! Най-дълбока тайна го окръжавала още от първите дни. Генералът на ордена на йезуитите признавал над себе си само властта на светейшия отец, а след като изминали само няколко десетилетия, този върховен магистър на ордена, „черният папа“ на йезуитите, затъмнил дори ватиканския помазаник.
Както и в мирските армии, в „дружината Христова“ съществувала най-строга йерархия. „Христовите дружинници“ се разделяли на четири степени — послушници, схоластици, коадютори и професи. Но нито една армия в света още не познавала такава безпрекословна дисциплина… Както тоягата се подчинява в ръката на онзи, що я държи, така се подчинявали на своите офицери воините от ордена, послушни, безсловни, „покорни като труп“.
Никакви външни признаци не отделяли братята йезуити от средата, която ги окръжавала: те можели да носят или да не носят расо, можели да приемат какъвто си искат вид, да изповядват „външно“ каквато си искат вяра и да се кълнат във всякакви заклинания, прибавяйки в себе си тайната формула, че „това се прави в името на Христовата църква“.
Езуитите се насочили отвъд океаните, ставали търговци и мореплаватели, потопявали ръцете си до лакти в злато и кръв. В Парагвай те създали дори цяла държава, в която издевателството над туземците било доведено до нечувани жестокости. В параклисите на Европа те възобновили „чудесата“, знаменията и изцеленията, като умножавали гулдените в касата на ордена и улавяли души. А за душите, които не желаели да се предадат в „сладостния плен“, синовете на ордена готвели особена участ… Венецианските йезуити заловили Джордано Бруно и „черният папа“ Клавдий Аквавива го изпратил на кладата, въздигната сред Площада на цветята в Рим. Езуитът Гарнет вложил в ръката на Гай Фокс димящия фитил, за да вдигне във въздуха британския парламент, в който протестантите получили мнозинство. Езуитът Антонио Посевино изпращал в Русия католически агенти, за да премахнат православната църква. Те заставили авантюриста Лъжедимитрий да приеме тайно католичеството, като се надявали чрез него да утвърдят над Русия духовната власт на римския папа… Кардинал Белармин, един от висшите офицери на йезуитския орден, изтезавал в тъмничното подземие великия Галилео Галилей…
В катедралите и кръчмите, в щабовете и лазаретите, на университетските катедри и в покоите на кралските любовници „братята“ йезуити, ръководени от ужасния принцип „Целта оправдава средствата“, векове наред изплитали своята мрежа. И невидимата сянка на кръста се простирала от римския дворец Джезу — щабквартирата на ордена, до всички страни по света, покривайки гробовете на тайните жертви и неизстиналата пепел на публичните клади.
Но ненавистта на народа, на простия народ от всички страни, все по-плътно и по-страшно окръжавала черното войнство на ордена. Във Франция, Испания, Англия хора от различни съсловия, обхванати от гняв и отврата, отхвърлили духовното иго на омразните им йезуити. И ето две и половина столетия след „божествените“ видения на „светия“ Игнаций вълните на народния гняв забушували вече в подножието на ватиканския хълм. Обзет от страх, папа Климент XIV побързал да се отрече от своите воини и в 1773 година обнародвал була за разпускане ордена на йезуитите.
И братята Исусови се укрили от народната мъст в най-дълбока нелегалност, обвили се в още по-черната и по-плътна завеса на тайната. Разпуснатият орден живеел и неговите синове знаели: няма да минат няколко десетилетия и светия отец отново ще ги призове из мрака на нелегалността137…
…Белите пръсти на патера продължаваха внимателно да прелистват летописа на ордена. Самият патер Фулвио ди Грачиолани отдавна играеше видна роля сред венецианските йезуити, които се гордееха е на тях, или по-очно на техните щастливи прадеди, се беше удало да примамят в капана Джордано Бруно, за да го предадат след това на съда на римската курия. След официалното разпускане на ордена ролята на отец Фулвио като висш офицер от тайното Исусово войнство още повече нарасна. С благословение свише отец Фулвио невидимо тъчеше паяжината и „послушните като трупове“ нелегални „братя“ изпълняваха тайните му заповеди.
Като най-голяма своя заслуга пред ордена отец Фулвио не без основание смяташе онази нравствена власт, която с течение на годините той беше придобил над своя „духовен син“, при все че по възраст граф Паоло беше десетина години по-стар от патера. Тази нравствена власт преследваше твърде практични цели…
Състоянието на графа се оценяваше на пет шест милиона скуди. Това огромно богатство нямаше преки наследници, защото граф Паоло беше загубил не само съпругата си, трагично загинала в 1748 година, но след графиня Беатриче погреба и двете си деца, отнесени от безпощадна болест.
137
Това именно е станало през 1814 година. Папската була на Пий VII възстановила ордена на йезуитите. — Б. ав.