По-голямата част от художествените сбирки, събирани от няколко поколения владетели на Мраморното палацо, приличаше на товар в корабен трюм, опакован не твърде старателно, но дълбоко скрит от човешкото око. В избите на двореца лежаха, покрити с рогозки и стърготини, платна на стари майстори, мраморни статуи, гравюри, изделия от порцелан и бронз, венецианско стъкло и ковано сребро от Изтока.
„Суетни предмети на изкуството — говореше патер Фулвио на графа, давайки нареждане да махнат от някоя зала или целомъдрено гол ангел от Донатело, или непорочна дева от фра Беато Анжелико, или кинжал с обковка от Челини, — отвличат душата от съзерцаване на вечните съкровища, които ни се откриват чрез вярата, молитвата и църковните тайнства.“
След подобни поучения графът покорно изпращаше с очи изнасяния сандък, който намираше приют някъде под стълбището или на тавана.
Патер Фулвио имаше сериозни причини за една тъй непреклонна борба със „суетните предмети“. Той се противопоставяше решително на плахите опити на собственика да изложи ценностите на всеобщо разглеждане, защото това безспорно би довело в двореца хиляди съграждани и би поощрило графа към безразсъдна благотворителност в полза на родния град, тоест в насока, съвсем нежелателна за ордена на Исуса. Още по-недружелюбно посрещаше той всички опити на доктор Буоти да се запознае, макар и бегло, с художествените богатства на двореца.
Веднъж, минавайки през глухата анфилада138 от десетте долни зали на палацото, доктор Буоти доста разсеяно слушаше бръщолевенето на стария дворцов служител Джовани Полеста, който беше предоставен от графа в услуга на „синьор Томазо“.
— Кажи ми, Джовани — прекъсна богословът разбъбрилия се слуга, — защо съкровищата на двореца не се излагат на бял свят тук, в тези светли, просторни зали? Виж само какви са празни и запуснати!
Джовани шепнешком изказа на „синьор Томазо“ своите предположения, доктор Буоти поклати глава и замълча, на излизане от последната зала той се спря пред портрета на една необикновено красива дама, изобразена от художника н цял ръст и с целия Блясък на нейната младост и ослепителна красота, много стар траурен креп обнизваше изпъкналите позлатени рамки.
— Коя е тази дама? — запита докторът слугата.
— Мадона дел Касо, покойната графиня Беатриче д’Еляно.
— Загинала от ръката на безумна ревнивка?
— Да.
— Как се казваше тази нещастница?
— Синьора Франческа Мола. Аз я познавах, ваша милост. Тя едва не стана жена на граф Паоло. Шест години прекара тук и всички ние бяхме свикнали с нея. Ако старият граф не беше заплашил синьор Паоло, че ще го лиши от наследство, Франческа Мола щеше да стане господарка тук и граф Паоло щеше да има сега възрастен син, синьор Джакомо.
— Не се ли е запазил някъде портрет на тази жена?
— Имаше един портрет върху емайл, но едва ли е оцелял…
— Ами момчето?… Каква е неговата участ?
— Не зная, господине. Казваха, че бил избягал от детския приют…
— Чакай, чакай, Джовани! Как каза ти, че се е наричал този синьорино?
— Казваше се Джакомо… Джакомо Мола.
— Кажи ми, споменава ли бащата за това момче? Или и самото му име е станало омразно на графа?
— О, не, какво говорите, синьор Томазо! Напротив, знам че графът търсеше сина си по цял свят. Патер Фулвио уж помагаше на графа при тези издирвания, но само че, виждате ли, той си има свои цели, божествени… — слугата замълча и хвърли поглед към двата изхода на залата.
— Струва ми се, че те разбирам, Джовани. Едва ли съм спечелил доброжелател в лицето на патер Фулвио, но и аз самият не мога, прости ме, господи, да преодолея… известно предубеждение спрямо отците йезуити!
Същата вечер доктор Томазо Буоти помоли смело графа да му позволи да разгледа художествените фондове на двореца. Четири дни поред петима здрави слуги, ръководени от Джовани Полеста, се ровеха в избите, складовете и таванските помещения из „суетни“ предмети на изкуството, като ги измъкваха от сандъци и пакети и изтърсваха от тях стърготини, смет и прах.
Доктор Буоти се отдаваше на тези своеобразни разкопки с увлечението на истински познавач. С такъв жар рисуваше на графа примамливите картини на превръщане Мраморното палацо в дворец на изкуствата, че в края на краищата графът победи привичния си трепет пред своя духовник и предложи на доктор Томазо да постъпи при него на служба, за да поеме върху себе си грижата за всички научни и художествени богатства на дома. При това графът се позоваваше на многото духовни грижи на отец Фулвио, които не му позволяваха да се посвети както трябва на такива светски грижи. Доктор Томазо размисли, стисна силно протегнатата ръка на синьор Паоло и се… съгласи!