— Значи, напущането на Италия в 1755 година с шведски кораб е последното сведение за него? — тихо запита графът.
— Да, това е всичко…
Графът обхвана главата си с ръце.
Неочаквано от ъгъла на залата, където, притихнал и съвсем забравен от събеседниците, седеше слугата Джовани Полеста, се чу неговият молещ глас:
— Изпратете ме в Соренто, ечеленца. Ще се разкъсам на парчета, но ще ви донеса нови вести за тези хора.
— Струва ми се, че трябва да издирим и сеньор Габриеле Молети, полицейския чиновник от Ливорно — добави доктор Буоти.
— Последното е безполезно — безстрастен глас произнесе патер ди Грачиолани. — тона име ни е известно. Този долен човек, си е присвоил всички ценности на Франческа Мола и изпратил момчето в приюта. Преди две години Молети умрял.
— Но мисълта да се отиде в Соренто намирам за правилна! — въодушевявайки се, възкликна доктор Буоти. — може би Анжелика Чени с дъщерята и сина живеят благополучно там досега? Може би през тези дълги години са се получили нови известия за синьор Джакомо. Трябва да се издири семейство Чени! Аз на драго сърце ще приема върху себе си тази мисия, ако ми я възложите, ечеленца!
— С радост приемам вашето предложение, с голяма радост! Джовани, приготви се да заминеш заедно със синьора. Колко дни ще ви трябват, за да се стегнете за път, драги мой доктор Буоти?
— О, моето стягане за път съвсем не е толкова сложно. Готов съм да тръгна още утре.
Лицето на патер Фулвио прие твърде напрегнат израз. След като поразмисли, той произнесе внушително тежко:
— От своя страна аз смятам, че синьор Буоти все пак най-напред би трябвало да отиде в Ливорно. Необходимо е още веднъж да се прегледат там книжата, оставени от Габриеле Молети. Накрай ще трябва да се разпитат съседите на покойната синьора Франческа в Марсилия. Аз самият ще тръгна за Марсилия едновременно със заминаването на синьор Буоти за Ливорно.
— Но, ваше преподобие, аз бих могъл да посетя Ливорно и след като отида в Соренто. Освен старите полицейски книжа отиването ни в Ливорно не обещава нищо утешително и ново. А от Соренто може би ще се завърна с нови вести за Джакомо.
— Приятели мои, нямам думи да изразя и на двама ви своята благодарност. Старостта и недъгът ми ме обричат на бездействие, но синьор Буоти отново запали в сърцето ми лъч от надежда. Може би бог все пак ще ме удостои с радостта да благословя внуци… О, приятели мои, с какви чувства ще очаквам вашите вести!
Патер Фулвио, изглежда, слушаше графа твърде разсеяно. Той закрачи из залата с намръщено чело, сякаш се готвеше да вземе някакво важно решение. Накрай патерът се обърна към слугата:
— Джовани, иди още сега в лагуната и научи дали тези дни не заминава някакъв кораб на юг. Предполагам, че за синьор Буоти морското пътешествие ще бъде много по-удобно от сухопътното.
— Вие сте съвършено прав, свети отче! Разбира се, спокойната широка каюта ще бъде за доктор Буоти по-удобна, отколкото друсащата карета и изнурителните нощувания в крайпътните ханове. Трябваше аз да помисля за това, но главата ми се върти. Позволете ми да прегърна и двама ви, господа!
4
След няколко дни в едно ранно майско утро две гондоли преминаха под арката на изгърбения мост над канала покрай улицата, на която се извиняваше главната фасада на Мраморното палацо. От прага граф д’Еляно напътствуваше заминаващите. В двете гондоли се намираха по двама пасажери.
Първата от тези черни лодки се отправи по посока на лагуната: Венецианският галеот142 „Ла бела венециана“ взе на борда си доктора по богословие Томазо Буоти и слугата му Джовани Полеста. След няколко часа корабът вдигна котва и взе курс към Бриндизи.
Във втората гондола заедно с негово преподобие Фулвио се намираше друг един обитател на Мраморното палацо — прислужникът в домашната църква Луиджи Гринели.
Гондолата стигна до венецианското предградие, където на мръсен площад пред стара странноприемница стояха няколко дилижанса и карети, готови да се отправят за разни градове на Италия. Патерът се готвеше да тръгне за Генуа, защото според направените справки оттам в близки дни трябваше да отпътува френски кораб направо за Марсилия — така патер Фулвио обясни на графа своите намерения.
Ала в стаята на странноприемницата, който патерът нае само за няколко часа, в костюма и външността на това духовно лице станаха твърде удивителни промени. След като съблече одеждата на духовно лице, патерът залепи под носа си офицерски мустачки и се облече в костюм на воин, комуто предстои дълъг път на кон. Той облече кожени бричове, надяна ботуши с обърнати кончови почти до средата на прасците и прикрепи шпори, способни да уплашат всеки кон. Накрай преобразеният патер мушна в пояса си два пищова и скри под контешки извитата периферия на шапката посивелите си къдри и тонзурата. Луиджи Гринели прие не по-малко войнствен, но по-скромен вид на офицерски ординарец.