В ранния августовски здрач, когато навън есенните багри на ченсфилдската градина вече ставаха неразличими, лейди Елен прикрепи на корсажа три живи рози — дар от домашната оранжерия — поправи висулките на брилянтената си огърлица. Тя вдигна ръце към светлозлатистите си коси, наведе глава и шестте крила на тоалетното огледало раболепно повториха зад нея тези движения.
В тази минута пред ярко осветената тоалетна масичка на милейди се появи дойката на Изабела. На завален английски език Хелга обясни на виконтесата, че дъщеря й е заболяла: момиченцето има висока температура и обрив по тялото.
Милейди помоли кърмачката да се отстрани от масичката и бързо постави канделабър с пет свещи между себе си и нея, издигайки по този начин огнена преграда срещу неизвестната зараза. След това виконтесата нареди на камериерката си да й доложи, щом пристигне доктор Грейсуел, който беше включен в числото на поканените, и обеща на бавачката да намине по-късно в детската стая.
— Детето се е разболяло, защото вие му позволявате да играе бог знае с какви деца — добави недоволно милейди, спомняйки си, че неотдавна, при една разходка с коне из есенните ливади, тя беше срещнала група селски деца, сред които се забавляваше и Изабела заедно със своята скандинавска бавачка. — вървете и не излизайте никак от детската стая!
През това време в долните зали на подновения до неузнаваемост ченсфилдски дом вече започнаха да се събират гостите. Един от първите пристигна редакторът на бълтънския седмичник „Монитор“. Във вестибюла той отговори студено на поклона на доста дебелия издател на тъничкото опозиционно вестниче „Бълтънс Адвъртайзър“, мистър Ръби Розиниус. Журналистите незабавно завързаха помежду си спор на злободневна тема — за неуспехите в американската война.
Скоро сред гостите се появи широкоплещест мъж с квадратна брадичка, съсед по имение и собственик на големия чифлик Уолвсууд — сър Хенри Блентхил, потомък на древен рицарски род. Престарелият баща на сър Хенри, маркиз Джон Блентхил, продължаваше да се държи бодро, въпреки че имаше не по-малко от деветдесет години. Той помнеше още сър Франсис, първия виконт Ченсфилд, прадядото на сегашния собственик, и считаше семейство Райланд за безродни парвенюта и новобогаташи. Ала женитбата на сър Фредрик за знатната лейди и все по-нарастващата слава на новоизлюпилия се виконт в търговията склониха сър Блентхил младши да отстъпи на деловия си съсед един участък от пограничните ловни терени на Уолвсууд за баснословна сума. Оттогава господин виконтът и бъдещият маркиз често излизаха на лов заедно и без официалности си ходеха на гости. Говореше се, че сър Хенри не е останал равнодушен към чара на милейди Райланд, но това обстоятелство, изглежда, не тревожеше особено нейния съпруг.
Все нови и нови екипажи се приближаваха до колоните на парадния вход и след като оставяха гостите, отминаваха по плавния полукръг на главната алея и влизаха през една врата в задния двор на замъка. Докато лейди и джентълмени поправяха пред огледалата облеклата си, а в залите, коридорите и по стълбищата вече шумоляха роклите, ромонеше като ручей момински смях и нарастваше шумът от гласове, побелелият майордом147 с увиснали до рамената бакенбарди (ченсфилдска традиция) високо съобщаваше имената на пристигащите.
— Негово преосвещенство епископ Томас Редлинг — извести майордомът.
Когато беше извикано това име, виконтът се извини пред сър Блентхил, с когото се сражаваше на билярд, предаде щеката на стария Мортън и отиде да посрещне госта. Мистър Редлинг бе получил високия епископски сан само преди две години, и при това съвсем не без помощта на своите светски приятели и личната банкова сметка на сър Фредрик. При изброяване заслугите на бълтънския викарий особено бяха подчертани мисионерските му заслуги в Африка.