Епископът се изкачваше по стълбището, леко подкрепян под лакътя от секретаря на канцеларията си, преподобния Саймън Бренди. Виконтът, облечен в офицерски морски мундир с капитански нашивки и разкошни кръгли еполети, посрещна епископа на горната площадка на стълбището.
— Облекли сте се в дрехи на войн? — запита тихо епископът и вдигна ръка за благослов.
Виконтът сведе пред него напудрената си перука и отвърна също тъй тихо:
— В години на бедствия това е единствената дреха, коя то подобава на благородник, чието отечество е изложено на опасност.
След това двамата изпечени лицемери минаха в залата, където лейди Елен вече занимаваше гостите. Виконтесата беше виновница за днешното тържество: този ден тя навършваше тридесет и две години и приемаше поздравите и комплиментите с леко тъжна усмивка. В централната зала с балкон, галерии и прозорци от двете срещуположни страни гръмна музика. Кадрилът започна. Първа двойка бяха домакините. Виконтът танцуваше превъзходно: в старинния екосез148 той беше тъй изящен и в същото време толкова мъжествен, че цялата публика награди с бурни ръкопляскания заключителната стъпка на красивата двойка. За валса милейди беше поканена от сър Хенри Блентхил, дошъл без съпругата си. Пазейки незабележимо през време на танца връхчетата на атлазените си пантофки от опасното сблъскване с внушителните обувки на сър Хенри, виконтесата долови измежду последните имена, обявени високо от майордома, фамилното име на доктор Грейсуел и най-сетне си спомни за своята болна дъщеря. Изслушал молбата на виконтесата, докторът се отправи към детската стая.
След облените със светлина парадни зали детската стая се стори на доктора полутъмна. Чифт големи сини очи, блестящи от треска, посрещнаха доктора с любопитство и страх. Влажни ленени къдрици се виеха около главата на детето. Измачканото бельо на леглото беше отхвърлено безредно, а в крачетата на момиченцето, на единия край на одеялото спеше котенце.
Докторът седна край леглото, погъделичка котенцето по корема и с това мигновено спечели доверието на пациентката си.
— Това е Пънч, то ми е още съвсем мъничко котенце, още суче — поясни Изабела, оживявайки се.
Смутената Хелга понечи да махне котенцето, но лекарят отблъсна ръката й. Доктор Грейсуел беше ревностен поклонник на Русо и на възпитателните му методи.
— Вие постъпвате правилно, Хелга, като свиквате детето с животни — каза той. — тона развива наблюдателността и природната хуманност на човека. Внимавайте само, като си играе, зверчето да не нарани очите на детето, а две три одрасквания на тази възраст не са нищо.
Лекарят констатира, че момиченцето има дребна шарка, нареди да вземат лекарства и да спускат през деня пердетата на прозорците в детската стая. След като се сбогува с пациентката си твърде сърдечно, доктор Грейсуел отиде при милейди. Уморена от танците, тя си вееше с ветрилото. Като чу диагнозата, милейди се успокои и реши да се качи в детската стая. Шумолейки с копринените си дипли подобно на ченсфилдската горичка през буря, виконтесата се приближи до креватчето и момиченцето видя пред себе си своята изящна майка.
— може мой, там лежи някакво гадно животно! — погнуса се намръщи дамата.
И бавачката побърза да махне от леглото злополучния Пънч, защото идеите на автора на „Емил“, изглежда, не бяха известни на милейди. Грабнатият за врата Пънч заскимтя и разпери във въздуха пухкавите си лапички. Момиченцето нададе отчаян вик и милейди напусна детската стая с разстроено лице. Оставеният от нея тънък аромат на парфюм накара котенцето да кихне и да скрие нос в собствената си козина. „Гадното животно“ мирничко се намести на предишното си място. От време на време отзвукът от музиката нарушаваше тишината: болното дете потръпваше от тези звуци и отваряше леко очи, докато не задряма под гласа на уморената си бавачка.
В това време долу вече разтвориха вратите към трапезарията, където двете дълги маси блестяха с официалния сервиз от старобритански фаянс за осемдесет души, с букети орхидеи, с фамилното сребро и кристали. Седнал на тази тържествена трапеза заедно с другите гости, мистър Ричард Томпсън не можа да се откаже от удоволствието да подразни своя недоброжелател — домакина. Той умишлено високо запита не е ли известна датата на завръщането на капьора „Окриленият“ в Англия. Адвокатът беше дочул, че сър Фредрик имал известни причини да отбягва любопитството на публиката във връзка с някои операции на „Окриленият“. Като чу въпроса на адвоката, виконтът наостри уши.
„За какъв дявол този плъх се интересува от кораба?“ — мислеше с раздразнение собственикът на капьора. В трюмовете на „Окриленият“ имаше голяма партида трофейно оръжие, взето от потопени кораби, и неотдавна виконтът беше изпратил на Джозеф Лорн тайно нареждане да намери добър купувач за тази твърде неудобна стока. Сега отвъд океана лесно можеха да се намерят купувачи, готови да заплатят за оръжието тройно по-скъпо, отколкото плащаха английските власти.