— Къде е сега Карачиола?
— Ти винаги си ме разбирал от половин дума, стари Джузепе, но Карачиола е далеч. Писмото от Капщад е именно от него.
— Какво прави там?
— Безпокои се от изчезването на два от моите кораби — „Глория“ и „Доротея“. Те се отправиха от Капщад за моя остров и не са се върнали в определения срок. В писмото си Карачиола пита какво да предприеме.
— Чакай, обясни ми всичко поред. Защо стърчи Карачиола в Капщад?
— Изпратих го в Африка с трите шхуни като началник на експедицията.
— Пак ли по Маслените реки или в Камерун? Ти, знам, не обичаш утъпканите пътища, Джакомо.
— Не, този път в Конго. Там се разпореждат португалци и се мотаят французи, но аз рискувах. В средата на февруари и трите шхуни се изкачиха по течението на Заира, но „Успех“ заседна на плитко и с пробито дъно едвам се добра назад до устието. Негрите се оказаха бойци; моите хора установиха, че в дебрите на Конго неотдавна бил загинал цял френски отряд. Ала англичаните имат по-голям опит… На шият приятел О’Хири тъй ловко скара помежду им двете царчета, че Карачиола натовари в трюмовете около деветстотин роби. Корабите отплуваха с тях за Капщад, при което „Успех“ едва-едва допълзя. Аз предварително се бях разпоредил да отпратят на моя остров около двеста чернокожи жени, деца и мъже, за да основем плантация, а всички останали да се изпратят в Америка за продажба В Капщад „Успех“ остана на ремонт, а другите две шхуни на пети май тръгнаха с негрите за острова. До него има десет денонощия среден ход. В края на май шхуните трябваше да се завърнат в Капщад. Ала нито „Глория“, нито „Доротея“ са се завърнали. Карачиола ми е изпратил това писмо на двадесети юни. Страх ме е, че с шхуните нещо се е случило…
— Може би негрите са въстанали и са пречукали екипажите?
— Дявол ги знае! Карачиола пише, че „Успех“ е вече ремонтиран, но сега май не си струва да изпращаме тази шхуна в Америка. Ще трябва Карачиола да отправи тези негри за острова, а той да се върне. С плантацията на острова ще се заеме О’Хири. Карачиола ще изпратя в Синята долина.
Слушай, Джакомо, ами ако двете шхуни са се добрали до острова и негрите са се разбунтували там? Тогава Карачиола ще се забърка в хубавичка каша и ще докара на негрите попълнение.
— Аз вече мислих по това, но екипажът на „Успех“ се състои от деветдесет момчета. Мигар те няма да се справят с шепа голи негри? Ами че тогава аз ще пратя Карачиола в старопиталище!
— Чакай, тези негри все пак са унищожили, както ти казваш, цял френски отряд. Аз мога дори да добавя и още нещичко към това. Случайно едно французойче ми разказа… Знаеш ли, Джакомо, тази работа е тъкмо за мен! Изпрати мене на острова, а за „Окриленият“ потърси друг помощник. Тези господа офицери ми омръзнаха като всекидневната сланина… „Хау ду ю ду, Мистър Блякууд?“ — „Вери уел, мистър Лорн!“151 Пфу! Жалко, че корабът попадна в техните предпазливи, чистички ръце! Да вървят по дяволите! Ех, какво би направил покойният Бернардито, ако имаше такъв капьор като „Окриленият“! Кълна се в Богородицата, нито един капитан не би мигнал нощем на радиус от хиляда мили от „Окриленият“, а по бреговите фортове топчиите ще спят прави със запалени фитили. Омръзна ми тоя кротък капитан с неговото джентълментство. Изпрати мене да сложа ред на острова!
— Добре, Джузепе, щом ти е по сърце, на добър час! Страхувам се, че там наистина се е забъркала някаква каша. Там сигурно е много необходим един истински мъж.
— С какво ще се дотътря до този дяволски остров?
— Тръгвай с моята нова яхта „Ели“. Тя ще те отнесе като вятър. Басирам се, че за шест седмици ще стигнеш! Когато видиш гроба в дефилето… поклони се!
— Да, там лежат истински хора! Старецът беше дявол, но кълна се в сатаната, той си имаше достатъчно причини, за да ме изгони от „Черната стрела“!
— Не обичам да си спомням за него, Джузепе! Аз имам повече причини, за да избягвам да мисля за Едноокия… Но той ми отмъсти по сатанински и ние ще си разчистим оскърбленията на онзи свят… Когато се върнеш от острова, „Окриленият“ вече ще е излязъл от ремонт, а наскоро аз ще пусна и нов капьор, „Крал Георг III“. И други две тежки фрегати, „Уиндзор“ и „Уелс“, готвя като подарък на краля. Тези кораби аз сам ще поведа в морето.
— Най-сетне! Бях почнал да си мисля, че морският ти мундир е „патриотична“ маскировка…
— Ти мислиш, че на мене не ми е омръзнало да се разправям с тая надута лелка и да бавя момиченцето… Ех, Джузепе! А помниш ли моето момченце?… Никога не ще зарасне тази рана…
— Да, хлапето си го биваше! Жалко за него… А какво се чува за майка му?