— Мистър Карачиола, ние с господин Брендън искаме да ви предложим една твърде примамлива за вас операция. Тя ще си остане само между нас тримата и вие няма защо да делите печалбата с вашите колеги. Предлагаме ви да вземем всички ваши негри на работа в рудниците, докато шхуната стои в Капщад. Хората безделничат и даром получават храна. А ние ще ги накараме да се поразтъпчат, разбира се, с дневна надница. Нашите условия са петнадесет шилинга за работна седмица. Това прави три фунта на месец за работата на всеки негър. Храненето на хората поемаме върху себе си. След днешната ни сделка у нас остават, доколкото ни е известно, около двеста и петдесет чернокожи. За един месец вие ще можете да добавите към вашата сметка седемстотин и тридесет фунта, без да имате нито грижи, нито разходи, а освен това ще икономисате порядъчна сума и от изхранването на двеста и петдесетте безделника. Смятам, капитане, че няма да срещнем възражения от ваша страна.
— Гарантирате ли добри условия за издръжката на негрите? Ако ми върнете вместо здрав работен добитък изтощени кранти, фирмата ще понесе загуби.
— При нас условията за робите са прекрасни. Те имат всичко: стряха, богато ядене и пиене, слама за легло; даже за душите им се грижат двама преподобни мисионери. Трудът ще бъде полезен за вашите черни ленивци… И така, да се уговорим, мистър Карачиола: утре ще доставите цялата партида в нашата кантора. Тя се намира на петдесет шестдесет мили оттук, на брега на удобно малко заливче. Към осем часа сутринта ние се надяваме да видим вашата шхуна в заливчето срещу кантората. Само сутрин ние, тукашните страдалци, имаме възможност да дишаме, да мислим и да се показваме на улицата! И така, до утре сутрин, мистър Карачиола!
Товарът на шхуната „Успех“ — четиристотин мъже и петдесет жени, отделени от Карачиола, за да бъдат продадени в Америка — редставляваше цветът на племето баконго. Роботърговците от фирмата на Райланд бяха избрали най-дравите и силни мъже и най-тройните и привлекателни жени, за да бъдат продадени на американските пазари за роби. При припряното нощно пресортиране на робите в Капщад роботърговците в бързината отнеха децата от младите майки, предназначени за Америка, и натовариха ревящите деца на шхуната „Доротея“, където се намираха предимно възрастни жени, които се изпращаха на островната плантация. На „Доротея“ се вдигна такава олелия, изплашените деца, захвърлени в трюма при чуждите жени, пищяха така отчаяно, че капитан Хятчинсън заповяда по-скоро да затворят трюмните люкове, като предостави на черните жени грижата да усмирят осиротелите деца… И ето, беше изминало повече от месец от тези сцени, но на майките, заключени в отделен трюм на „Успех“, все още се струваше, че във всяко корабно изскърцване чуват плача на отвежданите деца.
Сега, при настъпването на новия горещ ден, Карачиола, застанал на капитанското мостче на „Успех“, вече вкарваше шхуната в малкото заливче, където сред крайбрежната зеленина се гушеше сивото здание на кантората на диамантените рудници. Зад красиви огради на брега се извишаваха жилищата щата на Брендън, Арденфройден и на надзирателя.
Лодките стовариха робите на брега, където ги посрещнаха английски, португалски и холандски пазачи, въоръжени с тояги, камшици и пушки. Половин дузина кучета съпровождаха пазачите.
Мистър Брендън излезе на верандата на своя котидж159, а минхер ван Арденфройден, пренебрегвайки условностите, излезе от дома си направо по платненото нощно бельо, като притури към това си облекло и един камшик за езда.
— Вие сте извънредно точен, мистър Карачиола. Това е качество на истинския търговец — каза холандецът, когато капитанът слезе с последната партида негри. — ваше позволение най-напред ще отделим двестата, които преминават в наша собственост.
Минхер ван Арденфройден и надзирателят започнаха да отварят най-безцеремонно устата на негрите, разглеждаха им зъбите, пипаха мускулите на корема, тупаха ги по гърбовете.
Жените стояха по-настрана от мъжките редици. Те не бяха предвидени за купуване; предаваха се на рудника само за временна работа. Ала една от младите негърки, много стройна девойка, привлече вниманието на минхер Юлиус. Той се приближи до синьор Карачиола, свали от ръката си златен пръстен с доста едър светъл рубин и незабелязано го мушна в ръката на италианеца.
— Необходима ми е камериерка — прошепна поверително той.
— Тя е продадена — излъга Карачиола. — ще трябва да платя неустойка. Сто фунта, минхер.
— Петдесет — отряза холандецът.