— Тука не е пазар, мистър Арденфройден. Седемдесет и пет. Последна цена.
— Като се включи и пръстенът — умилкващо понижи глас събеседникът на Карачиола.
— Пръстенът е комисионна. Седемдесет и пет — или ще си я взема обратно на шхуната.
Вие използувате човешките слабости — въздъхна холандецът. — човекът е грешно същество и си остава такова дори при тридесет градуса южна ширина!
„Дявол да го вземе, можех да отмъкна стотарка — помисли си капитанът със съжаление. — избързах като зарадван ученик! Ала сега разбирам защо Уилсън и Хятчинсън, а най-много почтеният мистър Ървин Сайръс О’Хири влачат със себе си такива тежки ковчежета и дебели чекови книжки, работата била баснословно доходна, а да се мамят чернокожите царчета, не е кой знае колко трудно нещо! Ето защо компанията на Райланд расте като гъба на черен тор!…“
В това време двестата негри, отбрани от собствениците на рудниците, бяха най-сетне отделени. При тях веднага се приближиха надзиратели с ножици и бръсначи и съвсем безцеремонно ги остригаха до кожа.
— Защо правите това? — полюбопитствува Карачиола.
— Първо, всички те са ужасни крадци и се опитват да крият камъни в своите фризури. Имали сме случаи, когато негрите дори са гълтали камъни, за да ги изнесат по такъв своеобразен начин, а след това забягват. Второ, остриганите негри много по-лесно могат да се открият, когато се опитат да бягат при дивите племена на хотентотите, бушмените и зулусите или пък да се прехвърлят на минаващи кораби. Стригането е задължително условие за нашите работници. Освен това то е и полезно.
— Може, тези са продадени и правете с тях, каквото си искате. Но дължа да ви предупредя, минхер, че моите двеста мъже и петдесет жени са ви отстъпени за един месец и трябва да се върнат на борда на „Успех“ също така здрави, както ги виждате сега.
— Е-е, нашият приятен утринен разговор придобива съвсем ненужна острота. Защо са тези опасения, мистър Карачиола? Вие ще получите своите чернокожи бодри и охранени… Но нас вече ни очаква закуската в дома на мистър Брендън.
— Аз все пак бих желал да поразгледам вашите рудници…
— Непременно, синьор, непременно. Но ще се отправим за там с карета след закуската. Има цели десет мили оттука.
Негрите бяха отведени под силен конвой. На брега остана само стройната девойка. Тя гледаше печално след дългата върволица, която се отдалечаваше по прашния път, обкръжена от пушечни дула и кучета. Минхерът посочи на девойката с камшика си вратата на своя котидж. Тя разбра, че е продадена на този розов шишко в странно облекло, и тръгна с наведена глава към господарския дом.
— Хамилкар! — никна след девойката новият й собственик.
Един стар негър с европейски костюм изтича през задната врата. Холандецът посочи негърката:
— Настани засега новата слугиня в бившата стаичка на Луиза. Наглеждай я, Хамилкар. И, за бога, облечи я по-скоро! Неприлично е!…
…Този ден Джовани Карачиола не отиде в рудника. Не се върна той и на шхуната, която беше оставена под надзора на боцмана Химсуел. Утринната закуска, започната с херес, незабелязано се проточи до лънча, лънчът продължи до обяд и вече на мръкнало ромът и ликьорите хвърлиха мост към вечерята. Неуморим оркестър, съставен от китари, кларинети, цигулки, триструнни негърски маримбо160 и звучни туземни дайрета гърмеше непрестанно. Тази музика опияняваше Карачиола, възбуждаше го, караше го да отмерва такта с токовете и да си подсвирква мелодията. Пред него на верандата се мержелееха танцьори. Той забеляза, че сътрапезниците му се сменят и само кръглото лице на ван Арденфройден през цялото време се мяркаше близо до него. Някъде дълбоко в съзнанието му гаснеха остатъците от привичната му бдителност, възникваше подтискащото чувство, че пропада в бездна по стръмно наклонена плоскост… Когато излезе, олюлявайки се, на опустялата веранда, право в очите му плисна призрачнобяла светлина. Кръглата плешива луна беше единственото неподвижно тяло в зрителното поле на капитана: всичко танцуваше, люлееше се, раздвояваше се, само луната беше неподвижна, безгласна и враждебна…
Всъщност той бе тръгнал към верандата след хубавичката златокоса мис… Тя се появи за малко в трапезарията и изчезна, като излезе през вратата на верандата. Май че се казва мис Ирена, дъщеря е на собственика на рудника, на мистър Брендън… В трапезарията още горяха светлини и виснеха облаци цигарен дим. Карачиола гледаше бледата призрачна светлина, струяща се от небето, обърна се несигурно на токовете си и се затътри към трапезарията. По пътя от вратата до масата с бутилките той успя да забрави за мис Ирена. Розовият минхер ван Арденфройден още седеше на масата. Карачиола го хвана за раменете, втренчи безизразните си очи в лицето му и произнесе много бавно и отчетливо:
160
маримбо — струнен ударен инструмент, подобен на ксилофон; употребява се от африканските негри. — Б. пр.