— Не съм съвсем сигурен, капитане. Видимостта не беше много добра, но бялото петънце в далекогледа приличаше на платно.
— Дали шхуната „Успех“ с останалите негри не идва след тази яхта? Я погледни, Антонио, какво се чернее там вляво от носа? Не е ли подводна скала?
— Не. Това прилича на кораб, капитане. Ей сега луната ще се покаже иззад облаците и ще стане по-светло… Познавате ли тези рифове пред нас, синьоре?
— Дали ги познавам? Претършувал съм ги като собствения си джоб, когато търся в него последната трошичка тютюн.
— Идвали сте от острова тука? Ами с какво, синьоре?
Със старата лодка. След като френската корвета „Бургундия“ разгроми моя екипаж и си отиде. Педро обходи острова и се натъкна на една колиба с полумъртвия мистър Фред. Педро отмъкна и мен в тази колиба. Още неуспели да се оправим от раните си, ние започнахме да си обзавеждаме стопанство. Грели ни беше оставил много малко неща! Ние прегледахме запасите си и видяхме, че с тях не можем да изкараме и две седмици… Тогава извадихме от дъното продупчената лодка, на която Педро ме спаси от французите, и предприехме едно пътуване до тези рифове. Тук още стърчеше скелетът на „Черната стрела“ и ние натоварихме лодката с всичко, което можахме. Лодката, както се казва, едва дишаше, но ние още два пъти предприехме с нея такова плаване. Инструментите и припасите, които си доставихме, ни помогнаха да преживеем няколко години, до първото пристигане на „Орион“. След това още при първата буря „Черната стрела“ се разпиля на трески, а и нашата закърпена лодка се разпадна… Но аз не си спомням да е имало тука такива високи скали! Всички тези рифове едва-едва се показват над водата при отлив. Отпреде ни май наистина има още един кораб… Сега при луна го виждам по-сно… Това е голяма шхуна, Антонио! И дявол да ме вземе, ако не е заседнала на същите онези скали, о които се разби моята „Черна стрела“.
4
Шхуната „Успех“, блъсната от Карачиола в скалите, потъваше.
Карачиола извади от ковчежето всички ценности и пари. Към тях той прибави малък запас от сухари и бутилка вино. Всичко това напъха в здрав платнен чувал, мушна ножа в пояса и зареди пищова. След това изпрати боцмана да приготви лодката.
Отчаяните вопли, ударите и шумът, които долитаха глухо изпод палубата, докато водата заливаше трюмовете на „Успех“, сега вече затихнаха. Всички люкове, които водеха за палубата, бяха здраво затворени. Вълните бързо довършваха разрушаването на кораба, тласнат върху подводните скали. С всяка измината минута корабът слягаше и половината от палубата беше вече потънала. Вълна след вълна удряха в стената на кабината. След като завърши приготовленията си, Карачиола огледа хоризонта.
— Сигурно вече нито един жив плъх не е останал там долу… Изпонапиха се след моето угощение… Гълтайте солена вода, обесници!… Какво се мотае там Химсуел с лодката? Пак тази проклета луна! У, вещице такава, мислиш, че си също свидетелка? Толкова и ще ти повярват, муцуно!… Но какво свети там във вълните? О, сатана, сигурно Лорн се връща! Е, мистър Химсуел, в такъв случай и вие вече не сте ми нужен!
— Капитане, помогнете ми да спусна лодката! — викна боцманът, който се мъчеше нещо край борда.
Карачиола се добра до боцмана. Вълните глухо се плискаха о разбития борд. Двамата заедно спуснаха лодката откъм защитената от вятъра страна. Химсуел с мъка задържаше лодката край вирналата се високо кърмова стълба, пъхаше колчетата и наместваше веслата. Карачиола хвърли долу чувала, спусна се по стълбата и се оттласна от борда. Химсуел седеше приведен на пейката с гръб към носа и вече гребеше, като отдалечаваше лодката от кораба. Седнал на носа на лодката, Карачиола измъкна от пояса си пищова и стреля в тила на гребеца.
Капитанът на „Успех“ преметна през борда тежкото тяло на убития, извади чиста носна кърпичка, избърса ръцете си и като хвана веслата, подкара танцуващата върху вълните лодка право към петното, което светлееше на хоризонта.
На североизток небето вече сивееше, но луната, която едва-едва беше започнала да се нащърбява, стоеше високо, заливайки с бяло сияние платната на „Африканка“ и мержелеещия се напред кораб. По наклонените мачти се виждаше, че неизвестната шхуна е заседнала на риф. Вглеждайки се в далечината, Бернардито забеляза на два кабелтови отпред мяркаща се лодка.
— Всички по местата! — тихо заповяда Бернардито. — никой да не се показва!
Фосфоресциращият кораб бавно се плъзгаше напред само с кливера и фока163. Лодката се приближаваше към него. Самотният гребец се различаваше съвсем ясно.
Той често се озърташе през рамо към странния кораб, на който не можеха да се видят нито дежурни, нито пък командири на мостчето.