Най-сетне настана час на раздяла. Към бреговете на Конго се проточи дълга процесия. В трюмовете на „Африканка“ бяха натоварени слонови зъби, скъпоценно черно и червено дърво, много изделия от злато, сребро и слонова кост. Но най-чудния подарък направи на „великия Чембу“ владетелят Нгуди Мянге. По негово нареждане най-вкусните негърски майстори, които бяха изработили украшенията на царския дворец и храма, изрязаха от скъпоценни минерали изкуствено око — очно подобие на здравото око на Бернардито. Капитанът с учудване разглеждаше подаръка: като го постави в очната си кухина, той се удиви на майсторството на негърските златари: изкуственото око изглеждаше на лицето на капитана съвсем естествено.
— Хубава работа — каза капитанът.
И той се раздели с черната си превръзка на лицето.
Когато „Африканка“ изви по фарватера, разпъна част от платната и тихо се отправи в обратен път надолу по реката, Бернардито видя една лодка, която пресичаше напряко пътя на кораба. Шестима гребци докараха лодката до стълбата.
На носа стоеше вождът Майни-Мфуму. Той се поклони пред Бернардито:
— Старейшините на племето решиха, че първите люде от баконго, които видяха на острова твоето прозорливо око и бяха спасени от робство от теб, трябва винаги да ти помагат във великите твои подвизи. Народът на баконго иска тези смели бойци да не се отлъчват от теб, да не знаят други вождове освен теб, да те придружават навсякъде и да изпълняват твоята воля.
Нгуру, Тоопи, Мгамбо, Нгано, Тимбу и Нори — шестимата първи бегълци от „Доротея“ — се изкачиха на борда. Бернардито отдавна се чудеше, че не видя на прощалната церемония приятелите си и сега се зарадва на тяхното пристигане.
— Вие сте решили да оставите Нгава и Лаони, приятели, за да ме придружите? — запита той трогнат.
Сянка на печал се мярна в очите на Нгуру, но той отговори, че и шестимата бойци се гордеят с оказаната им чест, а Лаони и Нгава ще трябва да си потърсят нови годеници.
— Не, приятели — каза Бернардито, — със себе си мога да взема само онези, чиито сърца изцяло ми принадлежат. Нека Нгуру и Тоопи останат при племето си и не забравят на какво съм ги учил аз. Те ще станат големи бойци и вождове. Лаони и Нгава няма защо да си търсят нови годеници. А останалите четирима храбри синове на племето аз с радост приемам под своите платна, защото сърцата им са свободни.
Двамата млади бойци, които „великият Чембу“ освободи от наложеното им задължение, се сбогуваха с „всевиждащото око“ твърде доволни от мъдрото решение, а четиримата телохранители на „великия Чембу“ се присъединиха към останалите осемдесет души от корабния екипаж. В този си състав корабът напусна сладките води на Конго и взе курс към Нова Англия.
През януари 1779 година „Африканка“ се приближи до бреговете на Америка и пусна котва в пристанището на Филаделфия. Екипажът се състоеше от негри. Капитанът на този кораб, мистър Тобиас Чембей, нае в града живописна къщичка за жена си и малкия си син Чарлз.
Синьора Доротея Чембей, една много красива италианка, обърна внимание върху себе си дори на суровите пуритани от Нова Англия. Тя сама наблюдаваше разтоварването на кораба и ръководеше всички преговори с търговците, които бяха пожелали да закупят редки колониални стоки. А капитан Чембей прекара във Филаделфия не повече от два дни. След като си купи топли дрехи и коне и без да си почине нито един ден повече, той тръгна на запад, отправяйки се към прохода през Апалачките планини; дори наетите от него водачи индианци се учудваха на бързината на пътуването му: индианците още не бяха срещали такъв издръжлив и неуморим бял пътешественик. Освен от индианските водачи капитанът бе придружен още от четирима негри атлети, един млад италианец, синьор Антонио, а така също и от свирепото сиво овчарско куче, прилично на необикновено едър вълк.
Към средата на януари, като премина по военни пътища и пътеки над триста мили, експедицията на мистър Чембей достигна горното течение на река Охайо. Оттук пътят им минаваше през заснежени дебри, покрай брега на замръзналата река, по следите на неотдавна миналия оттук отряд на американската милиция под командуването на подполковник Георг Роджър Кларк164.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ВСЕВИЖДАЩОТО ОКО
1
За пътника през зимата в гората няма звук по-тягостен от далечния вълчи вой. Когато угасне зарята на залеза и здрачът слее очертанията на отделните дървета в плътна зъбчата стена, а над тази непроходима стена се издигне белият сърп на невидимата жетварка, тогава из глухата долина или от брега на реката се проточва към зимното небе висок, прегракнал, безкрайно печален стон. Сякаш самата горска зима се оплаква на месеца от студа, глада и самотата. Ту силен до отчаян писък, ту снижен до злобно ръмжене, този вой, повтарян от горското ехо, хваща пътника за сърцето и вдъхва и на най-мъжествените души неизразимо мъчителна тревога. И тогава човек, ще не ще, призовава за избавител най-древния от своите богове покровители — пламъка на ловджийския огън.
164
Георг Роджър Кларк — историческа личност, подполковник, впоследствие генерал, организатор на тъй наречения „велик западен поход“ през време на войната за независимостта на Американските щати. — Б. ав.