В първите дни на февруари 1779 година отрядът наближи водопадите в долното течение на Охайо. Бойците отидоха на разузнаване, а Бернардито и Антонио заедно с негрите тъкмяха за нощуване колиба и кладяха огън. Вечерята беше готова, когато пратениците се завърнаха. Те носеха на ръце нечие тяло, покрито с наметалото на Бързия елен. Антонио пооткри лицето на човека и видя, че това беше стар индианец с остър нос, дълбоко хлътнали очи и няколко орлови пера, прикрепени към кичура коси на темето. Човекът беше тежко ранен с куршум в крака. По кървавата следа разузнавачите на отряда намериха този стар боец в едно горско скривалище и го донесоха до това място, където щяха да нощуват. Човекът дойде в съзнание. Подкрепиха го с глътка разреден спирт, нахраниха го и го сложиха край огъня, стъкнат от три дебели дървета, разположен така, че да дава равномерна топлина на всички, които спят в колибата, и да не загаснат, докато се разсъмне.
Старият боец гледаше спасителите си с пълно равнодушие и отначало не отговаряше на въпросите. След това, изглежда, го зачуди и дори трогна грижата, проявена от чуждите пътници, които не пожалиха за него нито хубавата храна, нито дори „огнената вода“. С жест той показа, че е доволен и желае сега да заспи, а след като си отдъхне, ще говори със Зоркото око, когото очевидно признаваше за вожд на малката експедиция. Зоркото око се разположи край огъня, натъпка неизменната си лула и като поглеждаше лицето на заспалия индиански боец, покани най-възрастния от Дайтънските ловци да седне по-близо до огъня.
— Ето ние с вас прекарваме вече не една нощ край един и същи огън и целта на нашия път е обща; зад всеки храст ни заплашва опасност и може би ще трябва общо да я понасяме. Но досега ние още нищо не знаем един за друг… Наричам се Тобиас Чембей.
Бернардито дружелюбно протегна на стареца табакерата си. Той отказа категорично. Капитанът продължаваше да го разпитва:
— По ръцете ви виждам, че сте занаятчия, а вашите спътници, по всичко изглежда, са селяни от Ирландия. Вие квакер ли сте?
— Не, методист166.
— Не разбирам аз много тези тънкости на вярата. Мога ли да зная вашето име, сеньор?
— Казвам се Елиът Меджерсън. Аз съм бивш работник от ланкаширската манифактура.
— И отдавна ли сте напуснали Англия?
— Преди четири месеца… Кажете, мистър Чембей, ами тези ваши черни спътници… Истина ли е, че имате нещо общо с роботърговците?
Бернардито се разсмя така гръмогласно, че пламъкът на огъня се люшна и спящият индианец се размърда.
— О, да, сеньор Меджерсън, наистина аз имах нещо общо с роботърговците… Само че моите черни спътници не ми се сърдеха за това.
— И вас, мистър Чембей, човек не може лесно да ви разбере… Ето вие не сте трапер, не сте обикновен ловец, не сте търговец на кожи… А може би сте вербовчик или пък „Дух“167?
— Хм, „дух“ ли казвате вие, сеньор Меджерсън? Май че тука попаднахте точно на истината. Ха-ха-ха! И наистина съм „дух“… Без плът и кръв, но със здрави юмруци, карамба!
Меджерсън гледаше недоверчиво странния си спътник. Дясното му око весело искреше, а лявото си оставаше мъртвешки спокойно… Каква е неговата цел в Синята долина? Откъде е той?…
— Мистър Чембей, на какъв кораб пристигнахте? В кое пристанище стъпихте на американска земя?
— Слязох близо до Филаделфия от брига „Африканка“.
— Не пристигна ли от Капщад вашият кораб?
— Да, наистина дойдохме от Капщад, като се отбихме в Гвинейския залив при устието на Заира.
— А този млад италианец се нарича Карачиола, нали? — запита старецът, гледайки втренчено Бернардито.
Бернардито сграбчи Меджерсън за раменете:
— Вие чували ли сте за този негодник? Заклевам ви в името на бога, кажете ми какво ви води в Синята долина, сеньор!
— Води ме дългът на защитник на измамените и слабите… Ако този млад човек не е Карачиола от Капщад, а вие не сте пристигнали с транспорта „Омега“ през Йорктаун, тогава може би ние с вас няма да си пречим в Синята долина!
— Сеньор Меджерсън, Карачиола е мъртъв! Той падна от нашите ръце. А за транспорта „Омега“ нищо не зная. Но да не се мъчим да проникваме един друг в тайните си. Знайте обаче, че ако вие бързате да се притечете на помощ на хората от Синята долина, няма да имате съюзник по-верен от мен и сеньор Антонио!… Но ето че нашият болен се събужда…
166
Квакери и методисти — пуритански религиозни сектанти в Англия. Много от тях избягали в Америка поради религиозни преследвания. Уставът на сектата на методистите бил по-демократичен. Към тая секта принадлежали много селяни и занаятчии. Б. ав.
167
„Духове“ в Англия през XVIII век наричали ония хора, които крадели и купували деца, за да ги препродават в дългово робство на плантациите или предприятията в колониите. Този отвратителен занаят бил забранен от закона, но в известни графства негласно се поощрявал. — Б. ав.