На задното седалище на каляската седеше висока възрастна дама. Тя се държеше така изправено, сякаш гърбът й беше издялан от цяла дъбова дъска. До нея седеше духовно лице — стар монах с черно расо и кръгла шапка. И накрай предното седалище беше заето от младичка красавица с лека кожена шубка. Тя седеше с гръб към кочияша и старателно се криеше от любопитните погледи, гушейки се зад високата лакирана страна и стъклените фенери на каляската.
Към тъмничните порти приближиха двата екипажа с членовете на лондонската комисия и представителите на местните власти. Градският кмет мистър Хю Бътлър се вгледа в седящите в каляската и за свое голямо учудване позна мис Изабела Райланд. Но в този миг портите се разтвориха и половин дузина войници с алебарди се строиха под масивната арка, изблъсквайки встрани дрипавите посетители, за да направят път на екипажите на комисията. Срещу каретата закрачи, като придържаше шпагата си, самият майор Древърс.
— Какви са тези хора пред портите? — запита лондонският прокурор.
— Роднини на затворници, милорд. — произнасяйки тези думи, майорът хвърляше наоколо заплашителни погледи.
— А тези лейди и духовното лице в каляската?
Едва сега майор Древърс видя двете дами и отец Бенедикт. Кочияшът на каляската вече поправяше юздите и се готвеше да се качи на капрата. Майорът се смути.
— Извинете, милорд, аз не знаех, че тези лейди вече са пристигнали. С ваше позволение, това е мис Изабела Райланд, дъщеря на негова светлост граф Ченсфилд… Подтиквана от милосърдие, тя възнамеряваше… тъй да се каже… да донесе утеха на някои примерни затворници.
— Но защо тези лейди си отиват? Очевидно вашата стража, майоре, не ги е допуснала да осъществят намерението си? И защо си отиват другите хора, тези роднини?
— Сър, предполагах, че на ваша светлост не ще е угодно, как да кажа, наличието на чуждо присъствие по време на вашето, така да се каже, пребиваване! — майорът заекваше, червеше се от напрежение и от служебно усърдие.
— Очевидно вие предполагате, майоре, че на кралския прокурор са му чужди разумната благотворителност и чувството за християнско милосърдие? Това е съвсем погрешна представа, мистър Древърс. Заповядайте незабавно да пуснат тука всички тези хора. Моля ви да представите мен и мистър Бленърд на тези дами.
Майорът хвърли свиреп поглед към пазачите. По негов знак кочияшът на каляската отново обърна конете към портата. След няколко мига мис Изабела слезе от екипажа на каменните плочи на тъмничния двор. Тя удостои майор Древърс с не твърде приветливо кимване и направи много мил кникс182 на членовете на кралската комисия.
В канцеларията на затвора прокурорът приветливо се осведоми от госпожицата за здравето на лорд-адмирала и одобрително се отзова за християнските намерения на дъщеря му. Изабела отговаряше, червеше се, правеше реверанси и се усмихваше по всички правила. Мис Тренбърн остана доволна, патер Бенедикт въздишаше умилено. Високият красив офицер, комуто бяха подчинени другите двама военни и писарят, не отмахваше очи от милата госпожица. Дори мрачният мистър Бленърд я гледаше доброжелателно. Мис Изабела явно скланяше в своя полза жреците на страшната богиня на правосъдието! Прокурорът извика при себе си високия офицер.
— Разрешете да ви представя, мис Райланд, кавалер дьо Креси, моя най-близък помощник. Ако желаете да разгледате затвора в наше общество, той ще ви служи за водач.
Руменината на Изабела още малко се засили, а кавалер дьо Креси й се поклони с подчертана учтивост.
— Моля ви, господин дьо Креси, да пристъпим към работа — разпореди се прокурорът. — мис Райланд, предстои ви да поскучаете половин час в обществото на стари съдийски джентълмени. Седнете ей тук, в това ъгълче — тук е малко по-топло. Мистър Древърс, сега покажете ми портретите на пленените пирати.
— Но, сър, това са съвсем секретни затворници и наличието на, как да кажа, чуждо присъствие…