— Книжата ти в ред ли са? — подозрително се осведоми боцманът.
— Съвсем в ред, маат190, добри хамбургски книжа. Удостоверяват безгрешната ми служба на кораба „Алтона“.
— Презиме?
— Таумел. Ханс Вили Таумел, маат.
— Немец?
— Хамбургец, маат.
— Дай си книжата.
Морякът извади от пазвата си документите и боцманът, след като ги прочете, се запъти към капитана.
Когато Кремпфлоу излезе от каютата си, за да хвърли прощален поглед на Ливорно, от височината на долната рея на фокмачтата му намигна новият член на екипажа, морякът от палубната команда Ханс Вили Таумел. Мистър Кремпфлоу, който беше успял вече да се освежи на вятъра и горчиво да съжали за излишните скуди, изхарчени в порив на безполезна щедрост, сърдито обърна гръб на веселия немец.
Скоро при този отракан момък се приближи сипаничавият и прегърбен готвач, който се оказа съотечественик на Ханс. Той се обърна към новия моряк на езика на Шилер и Гьоте, но Ханс потупа готвача с длан по гърба, показа белоснежните си зъби и весело заяви, че в италиански води възнамерява да говори само на езика на прекрасните пристанищни мадони на тази страна.
— Ще успеем да се наговорим немски в „Алтона“, приятелю! — завърши той своята тирада. — „Ех, Хамбург — Алтона, последната крона…“ — запя той звънко, като се отдалечи от земляка си на другия край на палубата.
След като сдаде дежурството си, Ханс се позаинтересува при стюарда не може ли да се гаврътне глътка нещо съживително. Стюардът погледна строго Таумел и заяви, че морякът е трябвало „да приключа с това още на сушата“.
— Впрочем господинът от четвърта каюта си поръча бутилка вино. Занеси я, може щастието да ти се усмихне — каза по-меко стюардът на моряка.
Зарадваният моряк пое подноса с бутилката и чашите; балансирайки ловко по гладките дъски на коридора, той почука на вратата. В каютата седяха някакъв унил господин и двамата му слуги.
Един от слугите открехна вратата. Като видя моряка, лицето на пасажера загуби унилото си изражение. Той се усмихна широко на влезлия. Морякът бързешком го прегърна и сърдечно стисна ръцете на двамата „слуги“.
— Не бива да се заседявам при вас… Всичко върви добре, Джордж. Но ти непременно трябва да промениш лицето си: Кремпфлоу може да те познае. Дик, слава богу, той не познава.
— Нито аз, нито Антонио имаме намерение да излизаме от каютата. Нашата работа ще започне в Марсилия, когато той слезе.
— Джордж, ти успя ли да поговориш с доктор Буоти?
— Да, ние с Антонио бяхме при него в хотела. Той е много потиснат, страхува се, че Кремпфлоу го води за носа.
— А следят ли Кремпфлоу хора на доктор Буоти?
— Не, представи си, Томи, не. Той много се учуди, когато му разказах, че някой тайно следи Кремпфлоу. Но слугата на доктор Буоти, Джовани, ни даде нишката. Старецът е убеден, че духовникът на графа, патер Фулвио ди Грачиолани, бърка картите. Отец Фулвио има прислужник, Луиджи Гринели, един млад монах. Той е слаб мъж с остра брадичка и извит нос. Над лявата си вежда има следа от старо изгаряне. Казано накратко, забелязания от нас кривонос човек, който сега следи Кремпфлоу — това е именно Гринели. Тук на кораба той си има отделна каюта. Сам се пъха в ръцете ни.
— А старият просяк, който наблюдаваше Кремпфлоу при „Четирите маври“, също ли е на кораба?
— Не, не забелязах между пасажерите стареца.
— Ти, Джордж, каза ли на синьор Буоти кои сте вие с Антонио?
— Той веднага ме позна. Отнесе се към нас не особено доверчиво. Замолих го никому да не казва за нашата среща; оправдавах се с бягството си от Англия. Той обеща да мълчи, поблагодари за предупреждението ни да се пази от Кремпфлоу, но се държеше сухо.
— Ти предложи ли му нашите услуги за издирването?
— Това щеше да бъде непредпазливо. Буоти се е объркал и е склонен да подозира. Ако му направех такова предложение, той би ни заподозрял, че сме шайка мошеници…
— Трябва да си вървя. Кажете ми още: в коя каюта е Луиджи Гринели?
— Втората врата вдясно от каюткомпанията. Каютата на Кремпфлоу е почти срещу нея. Сега бягай, моряко Ханс Вили Таумел!
Когато луничавият моряк донесе върху подноса сребърната монета, корабният бюфетчик одобрително погледна Ханс Вили Таумел и го запита дали му се е паднала някоя и друга глътка.