— Разбрах. Но добре ще бъде по пътя да надзърнем в Ченсфилд! Ето там, отвъд парка, вече се виждат двете кулички на голямата къща. Там живее една много красива и добра лейди. Дядо Матю, да й покажем нашата Микси!
— Я виж, значи, ти, Том, познаваш и тази лейди? — възкликна латернаджията. — Брей, какъв си всезнайко! При нея тъкмо отиваме ние, защото трябва да й предадем един мъничък пакет. Ти можеш да й изсвириш дори и четирите песнички, които свири нашата латерна… Ала там, в Ченсфилд, тази прекрасна лейди не живее сама! Там, в същата онази стара къща, живее в една тъмна пролука кръвожаден паяк, чиято лукава паяжина трябва да разкъсам… ако сам не се заплета в нея — добави той полугласно.
Умореното момче замълча, недоверчиво и изплашено поглеждайки изкосо близкия парк и къщата, където в някаква затънтена пролука се криел от слънцето и плетял своята мрежа незнаен и страшен като в приказките паяк…
Денят вече преваляше, когато двамата пътници, без да си отдъхнат в Ченсфилд, се затътриха назад.
— Дяволски не ни потръгна, моето момче — мърмореше латернаджията. — Паякът е замъкнал нашата прекрасна лейди в индийските води на своя проклет кораб. Страхувам се, че тя може и да не се върне от това плаване… Няма що, ще трябва още днес да се доберем до кантората на стария мистър Томпсън и да му оставим пакетчето, адресирано за лейди Райланд. За нас с тебе, Том, е твърде опасно да държим това пакетче у себе си, защото то струва по-скъпо, отколкото която и да е къща по това печално шосе…
По пътя за Бълтън пътуваше един добродушен фермер. Отначало той изпръска нашите пътници с кал от колелата на своята лека каручка, а после се съжали над тях, печално крачещи, мокри от дъжда. Привечер каруцарят стовари гладните и полуизмръзнали скитници пред високата врата на къщата, където се намираше юридическата кантора „Томпсън и син“.
ГЛАВА СЕДМА
КАМА И РИЗНИЦА
1
В събота, първия ден на февруари, от външния рейд на бълтънското пристанище се раздаде топовен изстрел, оповестяващ на пристанищните чиновници за пристигането на кораб.
Падналият сутринта сняг се топеше, но влажният и студен вятър гонеше откъм морето нови облаци. Прибоят ревеше на пристанищния вълнолом и дори в залива вълните люшкаха силно двете лодки от пристигналия американски кораб. Борейки се с вълните, те се приближаваха към кея.
В първата от тях сред другите пасажери седеше висок пътешественик с индийска куртка, извезана с червени шарки. Изпод плъстената шапка с вдигнати поли върху челото му падаше посивял кичур, покриваш полегат белег над носа. На колана му висеше нож в ножница, украсена с индийски орнаменти, и два едрокалибрени пищова. Пътешественикът не откъсваше очи от двете кожени торби, обшити с ремъчни ивици. Те лежаха на дъното на лодката заедно с големия черен куфар на пасажера. Върху торбите бяха седнали двамата му спътници с моряшки наметала.
Група посрещачи на брега очакваше пристигането на лодките. По-настрана, мушнали ръце в джобовете, бяха застанали с вид на най-голямо безразличие двама пристанищни зяпачи. Когато гребците от първата лодка се уловиха за перилата на кея, тази двойка се отдръпна зад камарата сандъци.
Двамата субекти започнаха да наблюдават иззад прикритието си слизането на пасажерите.
Митническият чиновник покани пристигналите да влязат в дългото сиво здание на брега. Той блъсна грубо единия от моряците, който измъкваше на брега тежките торби, но пътешественикът с индийската куртка отведе чиновника настрана и полугласно му каза няколко думи, като спомена името на сър Фредрик Райланд. Лицето на чиновника цъфна в усмивка. Той почтително потупа с ръка тежките торби и се отдалечи, като остави пътешественика, моряците и техния товар на запустелия кей.
Върху зяпачите, които се криеха зад сандъците, думите на пътешественика оказаха магическо въздействие. Единият от тях се приближи с поклон до пристигналите, а другият изтича за файтонджия. Много скоро багажът беше натоварен в каретата, пристигналият зае място на седалището, а неговите моряци застанаха на стъпалата. Двамата неочаквани помощници останаха да следят слизането на пасажерите от втората лодка.
На улица Пристанищен фар екипажът спря пред каменната арка на двуетажен дом. Над арката се мъдреше фирма с изображение на много бурно море и тъпомуцунест кит в надлъжен разрез, който показваше вътрешността на животното. В областта на стомаха безстрашният живописец беше поместил маса с бутилки и двама пируващи моряци.
Дим от десетки лули на сини ивици се виеше под ниския таван на кръчмата. По масите тракаха зарчета, звънтяха монети. С приближаването на вечерта все по-бързо се изпразваха каните с ейл94. Когато пътната врата се отваряше, от улицата нахлуваше гъсто кълбо студен февруарски въздух. Мразовитата пара се смесваше с тютюневия дим и светлината на закачената опушена лампа едва се процеждаше през тези облаци.