— А дали са взели… — Фаун млъкна, спомнила си, че не бива да говори за ножове пред фермерите, и поклати глава.
Човекът изгледа Даг.
— Ти не си от Боунмарш, нали?
— Не. Отрядът ми дойде на помощ от Олеана. Сега се прибираме.
— Патрулът на Даг уби морящата твар — добави Фаун с мъничко гордост. — Той развали заклинанието на злината върху вас.
— Ха. Можеше да стане и по-бързо.
— Ако някой от вас беше достатъчно умен да вдигне тревога, можеше да стане и много по-бързо. Направихме всичко възможно веднага щом научихме.
Настана тежка тишина. Тук имаше твърде много мъка и напрежение, за да се поднасят извинения. Даг горе-долу бе сглобил цялата картина. Може би бе време да си вървят.
Трима местни се появиха от гората и погледнаха новодошлите. Един от тях, сивокос мъж, тръгна с бърза крачка към падналото дърво, после се затича с обезумяло лице, ръкомахаше диво и крещеше:
— Саси! Саси!
Даг се напрегна и ръката му се плъзна по дръжката на ножа. Събеседникът му вдигна ръце и почна да маха отрицателно. Тичащият се приближи, останал без дъх, и разтърка очи, взираше се във Фаун.
— Ти не си моята Саси — каза тъжно.
— Не, сър — отвърна Фаун извинително. — Аз съм Фаун на Даг.
— От нашите ли си? Тези патрулни ли те доведоха? — Той махна към Езерняците, които стояха до конете си. — Може да потърсим роднините ти…
— Не, сър. Аз съм от Олеана.
— А защо си с тях?
— Защото съм омъжена за единия.
Мъжът се сепна и погледна Соун, който държеше юздите на Копърхед и се оглеждаше неспокойно. Устата му се изкриви неодобрително.
— Ако така ти е казало онова момче, госпожичке, боя се, че те лъже.
— Не е той… — Тя млъкна, понеже Даг незабелязано стисна ръката й.
Сивокосият си пое въздух.
— Ако искаш да останеш тук, ще ти намерим… — Той се огледа колебливо.
— Убежище? — измърмори другият. — Едва ли. — Изправи се и стисна рамото на другаря си. — Откажи се. Тя не ни влиза в работата. Не и днес.
Сивокосият се махна с разочарован вид.
— Надявам се, че ще открие своята Саси — обади се Фаун. — Коя е тя? Дъщеря му ли?
— Внучката.
— Аха.
— Фаун, трябва да се махнем от опустошението — каза Даг, чудеше се дали в друг ден местните щяха да се опитат да задържат Фаун. Неприятна мисъл, но опасният момент, ако въобще беше такъв, бе преминал.
— О, да. — Тя веднага се изправи. — Сигурно го усещаш. Как ти е кракът?
— Ще е достатъчно добре, щом се метна на седлото. — Надигна се, подпираше се на патерицата. Сякаш започваше да го втриса. Местният ги изпроводи до конете.
Този път се наложи Соун и Варлийн да го повдигнат на Копърхед. Даг се настани на седлото с въздишка и дори остави Соун да тикне крака му в стремето. През това време Варлийн помогна на Фаун да се метне на Грейс.
— Готов ли си, Даг? — попита Соун и го потупа по крака.
— Колкото — толкова.
— Ти ли си нейният Даг? — Местният вдигна вежди. На лицето му беше изписано учудване и неодобрение.
— Да. — Двамата се изгледаха мълчаливо. — Другият път не… — Не му беше времето, нито мястото, а и човекът не беше подходящ. „Но кога, къде и кой?“
— Мисля, че няма какво повече да си кажем, патрулен.
— Така изглежда. — Даг вдигна ръка към слепоочието си и подкара Копърхед.
Фаун завъртя Грейс. Даг се боеше, че е доловила мрачните настроения, защото се колебаеше между съчувствието и напиращия гняв.
— Можеше да кажеш благодаря — изръмжа тя на човека. — Все някой трябва да го направи поне веднъж преди края на света.
Мъжът наведе поглед, а след като тя тръгна, я загледа с неспокойно изражение.
— Доволен ли си, Даг? — попита сухо Мари, след като излязоха от града и тръгнаха по пътя край реката.
Той изръмжа.
— Нали знаеш, че не можеш да спасиш всичко на света? — Гласът й омекна.
— Очевидно не — каза той и след малко добави по-тихо: — Сигурно никой не може.
Фаун го изгледа притеснено, но той не предложи да спрат. Искаше да измине колкото се може повече разстояние от Грийнспринг. Може би вече трябваше да го задраскат от картите? Мари беше права. Имаше си достатъчно кошмари и не беше нужно да обикаля и да си търси нови. Беше си получил заслуженото. Дори Фаун беше утихнала. Без въпроси и отговори, само тишина.
Патрулът зави на север и пое към дома.
17.
След шест дни езда по северния път малкият патрул видя познатите очертания на Двата моста. Фаун се обърна към Даг. Той беше единственият, който не изглеждаше особено доволен, че се прибира у дома. Мари ги бе накарала да пътуват на къси преходи, уж за да щадят конете, но основно заради Даг. Това, че дори Мари бе притеснена, тревожеше Фаун почти толкова, колкото нехарактерно умореният вид на Даг. През последните два дни бяха вдигнали темпото, защото патрулните се държаха като коне, подушили яслите.