Предговор
"Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш!" — това е девизът на рицаря тамплиер Арн, герой, станал любим и на много български читатели благодарение на прочутата романна трилогия "Рицарят тамплиер" на Ян Гиу. Трилогията неслучайно е смятана за най-значимото произведение в жанра на историческия роман в началото на XXI век. Тя стана безспорен хит и в България.
Най-продаваният шведски писател в света обеща продължение и го написа. Това е романът, който държите в ръцете си, самостоятелно произведение, главен герой в което е внукът на Арн — Биргер Магнусон (ярл Биргер). Той е действителна историческа личност, една от най-великите в шведската история.
Романът проследява историята на Биргер до най-голямата власт — от скромно и чувствително момче до могъщ воин и личност, с която никой не може да не се съобразява (в това число крале, архиепископи и кардинали). Книгата показва как и с какви средства се печели голямата власт и как се обединява едно кралство, разпокъсано от интриги и родове, враждуващи помежду си. В Биргер има нещо от идеализма и чистотата на дядо му Арн, но в света на голямата политика винаги подобни качества са били смазвани. И той се учи как да оцелее и как да властва, как да побеждава, но и как да обича…
Един забележителен и вълнуващ роман, достоен да намери място сред образците на историческия жанр.
През лето господне 1275-о в манастира Варнхем монахът Теобалд пише, че народът разделял на четири периода поредицата от събития, за която предстои да разкажем. Първо настъпило времето на вдовиците, когато кралството било управлявано от компания възрастни жени. Последвало времето на старците. След това дошло времето на вандалите с пожари, много плач и скърцане на зъби. И най-после започнало времето на ярла[1].
За народа, обобщава Теобалд, времето на вдовиците било най-светло и добро. За кралството — решаващо било времето на ярла.
Началото на края
Не друго, а именно смъртта блещукаше на вечерното слънце отвъд река Севео. Докато се качваше запъхтян по разклатената дървена стълба към най-високата крепостна стена, епископ Кол видя точно това — ясно, както в многото сънища, вдъхнати му от Светия дух. От другата страна на рекичката чакаше множеството на врага, вдигаше страшна врява с оръжията си и крещеше най-ужасяващи сквернословия.
Ярлът обаче презрително беше обърнал гръб на вражеския цирк, замислено наведен над сандък с пясък, който винаги носеше със себе си на бойното поле. До него стояха най-приближените му мъже, Стюре Бенгтсон и Кнут Торгилсон. В пясъка пред тях цареше бъркотия от черти и шишарки, която никой духовник не би могъл да разгадае. Навсякъде наоколо кънтяха удари с брадви и чукове. Хората до последно подготвяха защитата за утрешния ден.
Ярлът не позволи пристигането на епископа да го прекъсне, но поне вдигна очи за миг, кимна — нито дружелюбно, нито враждебно, и посочи една маса, където придворните му готвачи от Нес тъкмо редяха вечерята. Епископ Кол се настани точно до преградата от трупи, така че имаше добра видимост към потока и разрушения мост при Хервад.
Не можеше да се сдържи да не погледне отново към вдигащите врява врагове от другата страна. Въпреки че беше Божи слуга, а не воин, епископът бе чел достатъчно за войната, за да му се струва, че врагът се намира в обсега на дълъг лък. А долу в лагера, зад най-предните отбранителни насипи при потока, имаше над хиляда стрелци с такива лъкове, строго инструктирани, че ще загубят главите си, ако се приближат до насипите достатъчно, за да ги забележи врагът. На епископ Кол му хрумна, че ако сега всички те застанеха в лагера, откъдето не можеха да ги видят, и им разрешаха да изпратят по една-две стрели, от другата страна мнозина щяха да загинат. Небето се помрачава, когато такъв брой дълги лъкове стреля наведнъж.
Изглежда обаче ярлът изобщо не мислеше за подобна изненадваща атака, а и би било неразумно един епископ да се меси в заповедите му. Ярлът не беше новак в битките. Откак бе поел главното командване на военните сили, не беше загубил нито едно сражение.
И все пак този път изгледите не бяха добри, дори един епископ го разбираше. Непонятно защо, но ярлът не разполагаше с кавалерия, която винаги се бе оказвала най-силното оръжие за него и Фолкунгите. Сега ескадроните се намираха във вражеската половина и сякаш парадираха на последната, коса светлина в красивата вечер, за да покажат непреодолимата си многочисленост. По цветовете на доспехите им се виждаше, че значителна част от тях бяха Фолкунги — най-добрите конници в Скандинавия. С настъпването на зората ярлът или щеше да бъде победен от своите, или самият той щеше да надвие хората си, което беше също толкова лошо. Войната между роднини е най-ужасната от всички.