— Хубаво говориш, скъпи Биргер — отвърна Сесилия Роса замислено. — Напомняш ми на някои други от твоя род, не се прегъваш пред присмех и това е хубаво. Сега обаче ще ти кажа, че доста неща са се променили тук. В годините преди войната тук имахме почти по сто деца наведнъж, е, от хлапаци до млади мъже. Сега обаче са значително по-малко от половината, а нови крехки мъници на около пет годинки имаме само шест-седем. Трябва също да знаеш, че много от тези най-малките дори не са Фолкунги.
— Какви са тогава? — вдигна вежди Биргер.
— Синове на освободени от Форшвик или чужденци — отсече Сесилия Роса. — Искаш ли да обучаваш и такива?
— Със сигурност — отвърна Биргер. — Много освободени или чужденци не отстъпват на Фолкунгите, освен това скъпият ми дядо правеше Фолкунги от освободени, като ги приемаше в съвета. И аз бих постъпил така.
— В такъв случай се гордея с теб, Биргер — изведнъж се умисли Сесилия Роса. — Сега вече зная на кого си се метнал. Започваш служба утре и ще живееш в рицарската зала. Утре ще те снабдим с всичко, което може да ти потрябва, включително нов меч за упражнение и един за бой, за да закачиш този сред извоюваните вражески гербове и щитове на стената вътре. Тази вечер обаче ще набавим бира за добре дошъл. Веднага ела да те прегърна отново!
Първата седмица на Биргер като учител във Форшвик се оказа толкова по-трудна от очакваното, че се зачуди да не би да е сбъркал. Негова бе отговорността за упражненията на най-малките, които започваха след молитвата при изгрев-слънце и продължаваха чак до обед. Следобед крехките мъници се учеха при монаха в ризницата на малката дървена църква, но тогава Биргер трябваше да продължи с много по-тежките упражнения, водени от рицаря Одвар и младежите на неговата възраст, за които това беше последната година във Форшвик.
Когато беше с най-малките, му се наложи бързо да се научи да подхожда внимателно, защото всичко онова, което причиняваше болка, предизвикваше доста плач и писъци. След това, в най-лошия случай леко подут от обилния обяд, какъвто винаги поднасяха във Форшвик, а той хапваше с твърде добър апетит, следобед Биргер попадаше сред своите връстници и от всяко упражнение се научаваше още повече. Никой не подхождаше внимателно към него, защото произхождаше от най-благороден род, син на майка с кралско потекло и внук на Арн Магнусон, а също и близък роднина на ярловете от Биелбо. Напротив, сякаш за другите беше въпрос на чест да посрещнат с меч или копие тъкмо Биргер, с най-голямо удоволствие го поваляха от седлото на полето за езда и на това бяха равносилни пакостите, когато успяваха да ударят брадичката му с ръба на собствения му щит.
Получи добро жилище в рицарската къща във Форшвик, но нямаше сили да прочете и ред от която и да е от двете римски книги за военното изкуство, останали от дядо му Арн, защото всяка вечер рухваше в леглото и заспиваше с болки в крайниците. По същия начин не успяваше и да поговори за всичко, свързано с войната, с рицарите Одвар и Сигурд, които се разпореждаха във Форшвик. Биргер подозираше, че тъкмо майка му Ингрид Улва стоеше зад тази непоносима строгост, че беше говорила със своята свекърва и приятелка Сесилия Роса и че скъпата му баба на свой ред се бе обърнала към двамата рицари. Това подозрение обаче по-скоро подклаждаше решителността му, без да го кара да превие врат. Той стискаше зъби и всяка ранна утрин правеше нови опити.
Все пак Биргер отправи към Бог една кратка благодарствена молитва, когато на втората седмица му се удаде възможност за промяна. Един ден пристигна рицарят Бенгт Елинсон от Имсеборг, придружаван от десет от собствените му воини. Той не само бе учил във Форшвик, изминавайки целия дълъг път от хилаво и самотно дете до посветен рицар, но беше и един от най-твърдите и силни бойци в цялото кралство. Той имаше дело за тинга[3] в Аскеберя и за тази цел искаше най-напред да подобри оръжията и сбруите на хората си, както и да назначи още шестима от Форшвик, по възможност от по-знатни родове, а това означаваше на първо място Биргер. Рицарят Бенгт имаше нужда от пълен ескадрон, който според форшвикските правила се състоеше от шестнайсет мъже — точно толкова, колкото бяха нужни за полагането на пълна клетва на тинга. Делото касаеше спор за земя между рицаря Бенгт и един негов съсед и той предпочиташе да уреди подобен въпрос в тинга, а не с меч в ръка. Това го казваше не от страх пред меча, тъй като никой в страната не беше по-силен от рицаря с оръжие в ръка. Всички знаеха, че самият Арн Магнусон смяташе Бенгт Елинсон за един от най-личните си бойци.