Точно преди решаващия момент, когато Биргер щеше да вдигне ръка в знак за атака, осемте чужди конници се разпръснаха и се изкачиха на един по-висок хълм, който нямаше да им даде особено предимство, защото сега слънцето грееше в лицата им. Тогава Биргер ги последва бавно с ескадрона си, защото имаше възможност отново да се приближи за атака.
Щом форшвикските конници се доближиха до непознатите ездачи достатъчно и вече ги държаха в капан, тъй като знаеха, че те самите имаха по-бързи коне, те за първи път видяха ясно противниците си. Гледката беше чудна. Всичките осем ездачи бяха облечени в бели плащове и ризници. На гърдите си всеки имаше червен тамплиерски кръст, пронизан от черен меч. Техният confanonier[6] носеше бяло знаме с червен кръст и образа на Божията майка.
Биргер незабавно даде знак да спрат и всеки да свали копието си към земята. След това повика собствения си знаменосец, Матеус Маркусян, който държеше знамето на Форшвик, и му заповяда да го вдигне и спусне три пъти.
Тогава конниците горе на хълма пред тях вдигнаха и смъкнаха копията си три пъти, но знамето с Божията майка не желаеха да спуснат в отговор. Биргер си помисли, че вероятно искаха да кажат същото с копията, каквото и той с герба си, но по лесно предвидими причини отказваха за светски поздрав да свалят знаме, носещо образа на Божията майка.
Той бавно свали шлема си, откачи предпазната плочка на бронята си и оголи цялото си лице, подаде копието си на най-близкия мъж от дясната си страна и сам излезе на няколко конски дължини пред хората си. После повика при себе си Матеус със знамето на Форшвик и му заповяда той също да свали меча си и веригата на рамото си. Не им се наложи да чакат дълго преди един от облечените в бяло ездачи горе на хълма да повтори това, което бе направил Биргер — застана пред хората си заедно със своя знаменосец и бавно закрачи напред. Биргер и Матеус тръгнаха да ги посрещнат.
Мъжът в белите рицарски одежди, които толкова приличаха на тамплиерските, че човек можеше да ги сбърка от далеч, имаше дълга черна брада и късо подстригана коса, което изглеждаше много необичайно.
Четиримата конници спряха едни срещу други на по-малко от една конска дължина разстояние и непознатият рицар заговори пръв, на църковен език.
— В името на Бога и на светата Дева, аз съм брат Арминус от светия орден Братството на меча от Рига. А кои сте вие, светски рицари? — попита той сурово.
— Аз съм рицар Биргерус Готски, от армията на свеоните, тук съм на свещен кръстоносен поход — отговори Биргер със същия висок глас, без да се поколебае.
— Защо тогава посрещате рицарите на меча сякаш сме врагове? — запита другият с по-скоро весел, отколкото строг блясък в очите.
— Защото дойдохте като врагове, със слънцето зад гърба си. Чак като се приближихме успяхме да видим Светия кръст. Освен това тръгнахте към нас, сякаш за да ни нападнете, при това много хитро и изкусно — отвърна Биргер, който също беше по-скоро развеселен и облекчен, отколкото уплашен.
— Вие също водихте воините си много хитро и изкусно, рицар Биргерус — отвърна рицарят на меча и поклати глава с усмивка. — Ако наистина се бяхме сблъскали, оцелелите вероятно щяха да се затруднят да обяснят победата си след това. Нямаше да е красиво ние, рицарите на меча, да поразим християнски кръстоносци.
— Нито пък щеше да бъде красиво, дори би било по-лошо за нас, ако се наложеше да обясним, че сме убили осем глупави рицари на меча, нападнали два пъти по-силна група — разпали се Биргер.
Тогава брат Арминус прихна в смях и дълго клати глава преди да разкаже дружелюбно, че задачата му бе да намери готския крал, който тъкмо бе пристигнал в Леал, поради което смирено и по братски помоли рицар Биргерус Готски да ескортира него и братята му.
Тази молба не можеше да получи друг отговор, освен положителен, и скоро шестнадесетте облечени в синьо светски рицари яздеха рамо до рамо с белите рицари на меча обратно към Леал. Водеше знаменосецът с образа на Божията майка, след него яздеше Матеус Маркусян с герба на Форшвик, следваха ги Биргер и брат Арминус.
Всеки от двамата изпитваше еднакво любопитство към другия. Последното, което брат Арминус бе очаквал, беше да срещне добре въоръжен рицарски ескадрон, способен да се прегрупира по време на битка по всички правила на това изкуство. Сподели, че по-скоро си беше представял непохватни пеши диваци с брадви. Биргер въздъхна и обясни, че ако брат Арминус копнее да види подобна паплач, то скоро ще пресити очите си.