Всеки ден се срещаха за summarum на свършеното — веднъж в главната зала на манастира, където внимаваха и най-често разменяха официални фрази, веднъж при Биргер в търговския дом на другия край на града. Тогава си говореха направо, по начин, по какъвто Биргер никога не си бе представял разговор с църковен служител.
Кардинал Вилхелм имаше списък с цели за постигане, но с малко и дребни изключения срещаше съпротива от духовниците в страната. Той искаше следните промени по ред на важността: да въведе целибат[9] за всеки мъж, обрекъл се на олтара, вместо царящия ред с рояците дечурлига във всеки дом на свещеник; от сега нататък епископите да бъдат назначавани единствено от църквата, което налагаше учредяването на управително тяло в катедралата на всяка епархия; собствеността на свещеника да се полага на църквата, а не на наследници и всеки епископат в рамките на година да се сдобие с книга с декрети — събраните закони на църквата.
Кардиналът бе срещнал отклик само по последната точка, по всички други — намръщена и непреклонна съпротива. В мигове на примирение се изкушаваше да отлъчи цялата загубена шведска църква, да напусне страната и никога повече да не се върне.
Смяташе за напълно разбираемо, че свещениците гледаха с нежелание на новия ред с целибата, защото щеше да им се наложи да се разделят със семействата си. Това би било голяма жертва за много от тях. Затова пък му се струваше непонятно, че те със същото упорство се противопоставяха на идеята епископите да бъдат определяни от църквата, а не от краля. Биргер обаче с лекота можеше да обясни последното. Той помоли кардинала престорено любезно, едва ли не с насмешка, да вземе предвид, че всичките достопочтени епископи, които негово високопреосвещенство е имал съмнителното удоволствие да срещне, са определени от кралската власт. В такъв случай не биха ли сметнали, че това е най-добрият мислим ред? Особено когато толкова много от тях никога не биха се издигнали до тази позиция, ако някой зачита закона на църквата?
Значи бе толкова просто. Грижеха се само за собствения си интерес и това съвпадаше твърде добре с мрачното отношение на Биргер към духовниците, а на кардинал Вилхелм изглеждаше съвършено чуждо.
Въпросът пред Вилхелм от Сабина сега бе до каква степен да използва власт. Твърде много би довело до бунт, в резултат на което Рим щеше да загуби цялата шведска църква. Твърде малко нямаше да изкорени скандинавската варварщина. А какво можеше да направи светската власт, за да помогне на църквата в излизането от това затруднение?
На Биргер този въпрос му беше много удобен за чепкане. Най-напред помоли кардинала да сподели кое бе sine non qua, задължителното условие, онова, което трябваше да постигне, дори и всичко останало да се провали.
Оказа се, че това е целибатът, което разочарова Биргер, понеже самият той се бе надявал по-скоро да бъде правото на църквата сама да назначава епископи. Обясни, че би могъл да разбере аргументи, като например, че онзи, обрекъл се на олтара, не може да бъде венчан и с жена. Но това да е толкова отчаяно важна промяна в далечния Север, бе по-трудно за проумяване.
Тогава кардиналът откровено обясни, че въпросът не бе просто догматичен, а се отнасяше и до владенията на църквата. Ако свещениците си имаха наследници, собствеността на църквата щеше да се стопи бавно и сигурно. Най-вече някои епископи имаха странната способност да окупират големи имоти.
Тогава Биргер се предаде, но предложи кардиналът да не прибягва само до камшика, а и до моркова. Без съмнение, за много от църковните служители щеше да бъде голямо страдание, ако ги принудеха да се разделят с близките си. Тогава трябваше да им дадат нещо в замяна.
Биргер имаше хитро предложение. Като компенсация за жертвата им щяха да защитят духовниците срещу насилие и нападение със закон. Такава промяна те самите щяха да посрещнат с радост. Кралят и неговият съвет пък веднага щяха да одобрят закона и да го разпространят за всеобща неприкосновеност на църквата. По този начин и кръстът, и мечът щяха да наложат волята си, при това с общи усилия.
Що се отнасяше пък до въпроса за определянето на епископи, можеха да си съдействат с подобна хитрина, смяташе Биргер. Ако кардинал Вилхелм изпитваше трудности с прокарването на целибата, въпреки камшика и моркова, може би щеше да бъде неразумно да притискат неподатливите духовници към още жертви.
Имаше обаче лек за тази дилема, обясни той бодро. А предложението му беше просто. Кардинал Вилхелм от Сабина щеше да си тръгне след събора в Шенинге без да вземат решение относно учредяването на управително тяло и суверенното му право да избира епископи.