— Задаваш много умен въпрос, епископе — отговори му той. — Не съм сигурен дали наистина осъзнаваш как той се забива като кама право в множеството проблеми, които аз, Кнут и Стюре обсъждахме през последните седмици. Но положението е такова. Кнут Магнусон и хората му там отвъд са наели войска в Шлезвиг, затова пристигнаха в Халанд с кораби от Ютландия. Техните немски и датски наемници и конници струват много сребро, така че сега имаме избор. Можем да избягваме сблъсък дълго време и да оставим наемниците да опожарят и плячкосат цяла Западна Готаланд, защото накрая няма да има друг начин да им се плати. Може би това би накарало благородните ми другари от Форшвик в лагера на роднините ми скоро да решат, че това е прекалено, да оседлаят конете си и да преминат на наша страна. Може би. Едно обаче е сигурно, и то е, че Кнут Магнусон е твърде силно изкушен да се опита да спечели бързо. Така ще се плати много по-малко сребро на наемниците си. И тъкмо това изкушение сега развявам като примамка пред него, разбираш ли?
— По-скоро не — отвърна епископът замислен. — Да, изкушението да спечели веднага, докато наемниците не са изтощени, и то на възможно най-ниска цена в сребро, това го разбирам. Но ти какво ще спечелиш от една бърза развръзка?
— Ще мога да избера мястото на сражението — доволно обясни ярлът. — Кнут Магнусон иска да ме разбие на мига, затова на драго сърце ще отиде на избраното от мен място. Сега разбра ли?
— Не — въздъхна епископът. — Е, само това, че е по-добре да имаш възможност да избереш мястото, отколкото да не можеш. Но все пак наемниците ще са най-силни в началото на войната.
— Ела! — Ярлът стана и отиде при сандъка с пясък, взе една от факлите и с една бухалка за пране помете цялата бъркотия от линии и шишарки, та всички нападаха шумно на земята. Пясъчната повърхност стана напълно гладка и чиста като празен лист.
— Тук тече Севео, тук е Норунга, а тук е Хервадсбру, където сме ние в момента — учеше го ярлът, като със скован, кокалест показалец чертаеше в пясъка местата, които назоваваше. — Тук горе стоим ние с теб, а тук, от другата страна, се намират враговете. Ако се обърнеш, ще видиш огньовете им. Ако пък насочиш поглед нататък по укрепленията и насипите на изток от моста… тук, има едно голямо тресавище. От него няма измъкване. Далеч на запад пък се издигат скалисти хълмове, които се защитават толкова лесно, че това дори не се налага. Нашите защитни насипи и огради следват цялото протежение на реката, ето така! Е, кажи ми сега, къде ще нападне врагът? Къде ни е слабото място?
Военната игра веднага завладя епископ Кол. Той се наведе над чертите с голям интерес и напрегна мислите си, а след малко взе решение.
— Тук! — възкликна той и зарови показалеца си в пясъка чак до епископския си пръстен. — Тук ще прекосят реката, както казах още като дойдох. Тук ще ни нароят като пчели, а там долу, вляво от нас пясъчният бряг е нисък, дървените ни стени — най-слаби. Не съм ли прав?
— Точно така, напълно прав си, епископе — засмя се ярлът. — За духовник не си чак толкова невеж, колкото би си помислил човек. Първото нещо, което ще направят, е да пробият там долу, където в момента поставяме препятствия за конниците зад дървените стени. Ще им позволим това, няколко хиляди от тях ще се заблъскат един друг. И така, какво ще стане после?
— Няколко хиляди? В такъв случай май все пак сме загубени? — ужаси се епископът.
— Тук! — посочи ярлът в пясъка. — Два изстрела назад, твърде тъмно е вече, за да видиш, има хълм. Там сме скрили три големи катапулта, които успях да взема от Форшвик след дълги преговори. Знаеш ли какво е гръцки огън?
— Тацит го споменава — смънка епископът. — Но аз не съм чел точно тези римски автори със същия интерес като теб, между другото, твоят латински е най-добрият, който съм чувал от устата на светски мъж. Е, кажи ми!
— Катапултите мятат големи глинени делви, пълни с масло от бор, смърч и смола. Тази смес гори като огньовете в ада, а в глинените делви има запалени фитили. И точно адските огньове ще се изсипят върху врага, щом си въобразява, че ще грабне победата. Разбира се, всичко е според Божията воля.
— Пак богохулстваш!
— Знаеш мнението ми за това. Иска ли Бог да опече две хиляди наемници или не? По-скоро такъв въпрос намирам за скверен, както и мисълта, с която ти, епископе, трябва да се примириш — че тази нощ ще се молиш на колене врагът наистина да падне в капана ни под огъня. По-злочеста смърт няма, ще загинат в ужасни страдания и вопли, а после ще се разнася воня на изгорено месо из цялата местност. Вярвам, че оказвам на Бог най-голяма почит, като не го моля за подобно нещо. Но ти се моли!