— Е, кажете й го отново — изкрещява той. Нищо не може да го укроти: по-добре да се махам. Би излязъл извън себе си от гняв, ако знаеше, че съм го видяла такъв. Слагам ръка зад гърба си и усещам успокояващата топлина на плътния гоблен, който покрива задната стена. Промъквам се покрай него, тъмната ми рокля е почти незабележима в сенките на стаята.
— Видях я, когато онзи художник беше тук — казва той с гъгнив глас. — Перчеше се суетно, излагаше се на показ. Пристегната… със здраво пристегнати… връзки на корсажа. Гърдите й… на показ… опитваше се да изглежда съблазнителна. Тя е способна да извърши грях, майко. Склонна е да проявява… Склонна е към… Нравът й по природа е изпълнен с… — Той не може да изрече думата.
— Не, не — казва внимателно майка ми. — Тя иска единствено да бъде чест за нас.
— … Похот.
Думата е изгубила гневното си звучене, тя пада в тишината на стаята, сякаш може да се отнася за всеки, сякаш може да се отнася за брат ми, а не за мен.
Вече съм на прага, ръката ми леко повдига резето, пръстът на другата ми ръка заглушава изщракването му. Три придворни небрежно се изправят и застават пред мен, за да прикрият оттеглянето ми от двамата до огнището. Вратата се люшва на смазаните си панти и се отваря безшумно. От студеното течение свещите край огнището се олюляват, но брат ми и майка ми се гледат един друг, зашеметени от ужаса на онази дума, и не се обръщат.
— Сигурен ли сте? — чувам я да го пита.
Затварям вратата, преди да чуя отговора му, и бързо и тихо отивам до нашата стая, където момичетата седят будни до огнището заедно със сестра ми и играят карти. Помитат ги бързо от масата, когато отварям рязко вратата и влизам с отсечени крачки вътре, а после, когато виждат, че съм аз, те се засмиват от облекчение, че не са били заловени да играят комар: забранено удоволствие за старите моми в земите на брат ми.
— Лягам си, имам главоболие, не искам да ме безпокоят — заявявам рязко.
Амелия кимва.
— Можеш да опиташ — казва тя многозначително. — Какво си направила сега?
— Нищо — казвам. — Както винаги, нищо.
Минавам бързо през помещението, влизам в личната ни стая, мятам дрехите си в раклата при краката на леглото и скачам в него по долна риза, като издърпвам завесите около леглото и придърпвам нагоре завивките. Потрепервам от студа на чаршафите и чакам заповедта, която знам, че ще дойде.
Само след няколко минути Амелия отваря вратата.
— Трябва да отидеш в покоите на майка ни — казва тя тържествуващо.
— Кажи й, че съм болна. Трябваше да кажеш, че съм си легнала.
— Казах й. Тя каза, че трябва да станеш, да си сложиш някоя наметка и да отидеш. Какво си направила сега?
Намръщвам се на светналото й лице.
— Нищо. — Неохотно се надигам от леглото. — Нищо. Както винаги, не съм направила нищо. — Дръпвам наметалото си от куката зад вратата и завързвам панделките от брадичката до коленете си.
— Да не си му отвърнала дръзко? — настоява ликуващо Амелия. — Защо винаги спориш с него?
Излизам, без да отговоря, минавам през притихналата стая и слизам по стълбите до покоите на майка ми в същата кула, на етажа под нас.
На пръв поглед изглежда, че е сама, но после виждам полузатворената врата към личния й кабинет и не е нужно да го чувам, нито да го виждам. Просто знам, че той е там и наблюдава.
Отначало тя е с гръб към мен, а когато се обръща, виждам, че държи брезовата пръчка в ръката си, а лицето й е сурово.
— Нищо не съм направила — казвам веднага.
Тя въздъхва раздразнено:
— Дете, това ли е благовъзпитаният начин да се влезе в едно помещение?
Свеждам глава:
— Почитаема майко — изричам тихо.
— Недоволна съм от вас — казва тя.
Вдигам очи.
— Съжалявам за това. С какво съм се провинила?
— Вие сте призвана за свещен дълг, трябва да отведете своя съпруг в лоното на реформираната църква.
Кимвам.
— Призвана сте да заемете положение, което изисква голяма почтеност и достойнство, и трябва да си изградите поведение, с което да го заслужите.
Неоспоримо. Отново свеждам глава.
— Вие имате непокорен дух — продължава тя.
Наистина вярно.
— Липсват ви подобаващите качества, нужни за една жена: покорство, послушание, любов към дълга.
Отново вярно.
— И се боя, че имате в себе си покварена жилка — казва тя, много тихо.
— Майко, не и това — казвам толкова тихо, колкото нея. — Това не е вярно.
— Притежавате я. Кралят на Англия няма да търпи покварена съпруга. Кралицата на Англия трябва да бъде жена с напълно неопетнен нрав. Трябва да бъде безукорна.