След това, макар за Арсенов да бе болезнено заради раненото бедро, седнаха с кръстосани крака един срещу друг, и в традицията на накашбанди суфи изпълниха зекр, екстатичното свързване с Бог. Поставиха дясната си ръка върху лявото бедро, лявата ръка върху дясната китка. Арсенов започна да върти главата си в полукръг надясно, Зина и Спалко последваха ритъма на мекия, прочувствен напев на Арсенов: „Опазил ме Господ от злобното око на завистта и ревността, намерило изобилните ти дарове.“ Завъртяха глави и наляво. „Опазил ме Господ от ръцете на жизнерадостните земни чеда, та да не ме използват в игрите си; защото може да си играят с мен, а накрая да ме счупят, както дете чупи играчките си.“ Започнаха да движат глави напред-назад, напред-назад. „Опазил ме Господ от всичките рани, нанасяни от злите езици на противниците ми и от невежеството на любящите ми приятели.“3
Напевите и движението се сляха в екстатично цяло в присъствието на Бога…
Доста по-късно Спалко ги поведе по отдалечен коридор към малък асансьор от неръждаема стомана, който ги свали в мазето насред скалния масив, в който бе вкопана сградата.
Влязоха в сводесто помещение с висок таван и желязна решетка. Единственият звук, който се чуваше, бе ниското съскане на климатика. Край една от стените бяха натрупани сандъци. Спалко ги поведе натам. Подаде на Арсенов железен лост и с огромно удоволствие проследи как лидерът на терористите с лекота отваря един сандък и оглежда лъскавите автомати АК-47. Зина взе един и го огледа най-подробно и внимателно. Кимна на Арсенов, който отвори друг сандък с дванайсет гранатомета.
— Това е най-модерното оборудване от руския арсенал — каза Спалко.
— Но колко ще струват? — попита Арсенов.
Спалко разпери ръце.
— Каква е разумната цена, ако тези оръжия ви помогнат да извоювате свободата си?
— Нима може да се определи цената на свободата? — смръщи чело Арсенов.
— Отговорът е — не, не е възможно. Свободата няма етикет с цена, Хасан. Тя се купува с кръв и се извоюва от хора с несломими сърца като вас. — Премести погледа си върху Зина. — Тези оръжия са за вас. Всичките. Използвайте ги, както намерите за добре, пазете границите си и покажете на съседите си, че трябва да се съобразяват с вас. — Накрая Зина го погледна изпод дългите си мигли. Погледите им се срещнаха, проблеснаха искри, макар че лицата и на двамата останаха непроницаеми.
— Дори арсенал като този няма да е достатъчен, за да ни осигури достъп до конференцията в Рейкявик — обади се Зина, сякаш в отговор на критичния поглед на Спалко.
Той кимна, ъгълчетата на устните му леко се извиха.
— Така е. Международната охрана е на изключително високо ниво. Едно въоръжено нападение би означавало сигурна смърт. Но аз имам план, който не само ще ни осигури достъп до хотела, но и ще ни позволи да убием всички присъстващи, без да излагаме на риск себе си. Само за броени часове онова, за което мечтаете от векове, ще бъде ваше.
— Халид Мурат се страхуваше от бъдещето, страхуваше се от онова, което ние като чеченци можем да постигнем. — Убеден в това, което казва, Арсенов пламна. — Светът ни пренебрегваше твърде дълго. Русия ни унижаваше, а братята й по оръжие, американците, стояха безучастни и не си мръднаха пръста да ни помогнат. Милиарди американски долари се изливат в Близкия изток, но Чечения не получава нито рубла!
Спалко бе приел самодоволния вид на преподавател, който наблюдава отличното представяне на любимия си ученик. Очите му святкаха.
— Това ще се промени. След пет дни светът ще бъде в краката ви. Силата ще е на ваша страна, както и уважението на онези, които до вчера ви заплюваха и ви изоставяха. Русия, ислямският свят и целият Запад, особено Съединените щати!
— Тук става въпрос за промяна на световния ред, Зина — извика възторжено Арсенов.
— Но как? — попита тя. — Как е възможно?
— Да се срещнем в Найроби след три дни — отвърна Спалко — и ще видите с очите си.
Обгръща го вода — тъмна, дълбока, оживяла от неназовим ужас. Той потъва. Колкото и яростно да се съпротивлява, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как потъва, все едно към краката му е привързано олово. Поглежда надолу, вижда дебелото въже, хлъзгаво от водораслите, завързано около левия му глезен. Не се вижда какво има на другия му край, понеже той се губи в черната бездна долу. Но явно е тежест, която дърпа стремително, понеже въжето е опънато. Отчаяно се протяга надолу, подпухналите му пръсти трескаво се опитват да развържат възела, фигурката на Буда се носи из водата, върти се бавно и в един миг се откъсва и потъва в непрогледния мрак…
3
Стихове от „Доуа“ („Смирена молитва“) на Хазрат Инайят Хан (1882–1927) — индийски мистик и поет, чиито молитви се използват в редица мюсюлмански практики. — Бел.прев.