Борн помръкна.
— Ами онзи доктор Шифър?
— Виж, тук извадих малко повече късмет — окуражи го Робине. — Има такъв доктор Феликс. Шифър, който работи за АМИПО. По-скоро е работил.
Борн усети как в гърлото му се впива желязна ръка.
— Тоест?
Чу се шумолене на хартия и Борн си представи как приятелят му рови из документите, с които е успял да се сдобие благодарение на източниците си във Вашингтон.
— Доктор Шифър вече не фигурира в „активния“ списък на АМИПО. Излязъл е от там преди тринайсет месеца.
— Какво се е случило с него?
— Нямам представа.
— Значи в един момент просто е изчезнал, така ли? — недоверчиво попита Борн.
— Колкото и да звучи невероятно в наши дни, май точно това е станало.
Борн затвори очи за миг.
— Не, невъзможно е. Все някъде трябва да се е дянал. Няма начин.
— Освен ако…
— Освен ако не е „изчезнал“ с нечия професионална помощ.
Сега, след като стана ясно, че Феликс Шифър е изчезнал, ставаше още по-належащо да пристигне в Будапеща възможно най-бързо. Единствената сламка, която му оставаше, беше ключът от стаята в грандхотел „Данубиус“. Погледна си часовника. Нямаше много време. Трябваше да тръгва. Незабавно.
— Благодаря ти за усилията, Жак.
— Съжалявам, че не можах да ти помогна повече. — Робине се поколеба: — Джейсън…
— Да?
— Bon chance9.
Борн пъхна телефона в джоба си, отвори армираната врата и се озова насред отвратителното време. Небето беше надвиснало и мрачно, стелеха се пелени от дъжд, които на фона на ярките летищни светлини изглеждаха сребристи, по плаца се стичаха блещукащи поточета. Той се наведе напред, за да посрещне напора на вятъра, и закрачи уверено, както и досега. Имаше вид на човек, който си знае работата и иска да я свърши възможно най-бързо и най-качествено. Заобиколи муцуната на самолета, пред очите му зейна отвореният търбух с натоварените багажи. Мъжът, който надзираваше зареждането, беше приключил и беше откачил от резервоара накрайника на танкера.
С периферното си зрение Борн мярна движение вляво. Една от вратите на четвърти хангар се отвори с трясък и навън се изстреляха група униформени служители на летищната охрана с извадени оръжия. Явно Ралф все пак е успял да отключи гардеробчето си. Времето на Борн изтичаше. Продължи да върви уверено напред. Тъкмо да влезе в багажното, мъжът, който зареждаше, му подвикна:
— Хей, приятел, ще ми кажеш ли колко е часът, че ми спря часовникът?
Борн се обърна. Мигновено разпозна азиатските черти на лицето под качулката. В този момент Хан пръсна в лицето му керосин. Борн инстинктивно вдигна ръце към главата си и се закашля, заслепен.
Хан се нахвърли отгоре му и го блъсна към хлъзгавото туловище на самолета. Нанесе два мощни удара, единият в слънчевия сплит, другия в слепоочието. Борн подви колене, Хан го издърпа в багажното.
Докато се обръщаше, азиатецът забеляза приближаващ служител от товарния терминал. Вдигна ръка.
— Всичко е наред, заключвам.
Късметът беше на негова страна, пък и при този дъжд не се виждаше нито лицето, нито униформата му. Онзи, доволен, че ще се прибере на сухо и топло, махна с ръка в знак на благодарност. Хан блъсна вратата и я заключи отвън. Изтича до танкера и го откара достатъчно далеч, за да не буди подозрения.
Групата полицаи от охраната, които Борн бе забелязал, бяха започнали огледа на строените в редици джетове. Махнаха на пилота. Хан се дръпна така, че самолетът да е между него и охраната. Протегна се, отключи вратата на багажното и скочи вътре. Завари Борн на ръце и колене, с увиснала надолу глава. Изненадан от способността му за бързо възстановяване, Хан го изрита мощно в ребрата. Борн изсумтя и се катурна на една страна, притиснал корема си с ръце.
Хан извади парче връв. Натисна главата на Борн в пода, събра ръцете му на гърба и здраво омота кръстосаните му китки. На фона на трополящия дъжд чу как охраната крещи на пилотите да си покажат пропуските. Спокоен, че Борн е обезвреден, Хан отиде и тихичко затвори вратата на багажното.
Известно време остана да седи с кръстосани крака в тъмното помещение. Неравномерното барабанене на дъжда по корпуса на самолета му напомни за тъпаните в джунглата. Когато за пръв път чу техния тропот, беше тежко болен. Замъгленото му от температурата съзнание го помисли за рев на самолетни двигатели, за яростния натиск на въздуха върху клапите миг преди машината да се стрелне рязко надолу. Този шум го изплаши, защото извика в главата му спомени, които дълго и упорито се бе опитвал да прогони в най-тъмното ъгълче на съзнанието си. Треската бе изострила болезнено всичките му сетива. Разбираше, че в джунглата има някой, че към него настъпват застрашително неясни силуети и го обграждат. Единственото разумно действие, което успя да извърши, беше да зарови малката каменна фигурка на Буда, която носеше на врата си, в набързо и трескаво разрината дупка в листата под себе си. Чуваше гласовете, след малко осъзна, че му задават въпроси. Примигна няколко пъти, за да се опита да избистри погледа си, помътнял от треската, и вижда по-ясно на кехлибарената светлина, но някой завърза очите му с кърпа. Не че имаше нужда. Щом го вдигнаха от ложето му от листа и клони, което си беше направил, той изгуби съзнание. Събуди се два дни по-късно и установи, че се намира в лагер на червените кхмери. Когато мъртвешки блед мъж с хлътнали бузи и едно-единствено воднисто око реши, че пленникът е в достатъчно добра форма, започнаха разпитите.