Хвърлиха го в яма с пълзящи твари, които до ден-днешен не можеше да разпознае. Лежа в тъмнина, по-гъста и черна от всичко, което бе виждал дотогава в живота си. Именно тази тъмнина, която го обгръщаше, притискаше, стягаше слепоочията му като менгеме, което се свиваше все повече и повече час по час — тази тъмнина го изпълни с непознат дотогава ужас.
Тъмнина, съвсем различна от мрака в търбуха на полет 113 на „Ръш Сървис“.
… И помоли се Йона на своя Господ Бог из китовата утроба и рече: „към Господа извиках в моята скръб — и Той ме чу — извиках из утробата на преизподнята, — и Ти чу гласа ми. Ти ме хвърли в дълбинето, в сърцето на морето, и струи ме обиколиха, всички Твои води и Твои вълни минуваха над мене“…10
Още помнеше този откъс от окъсаната и зацапана Библия, която мисионерът го бе накарал да наизусти. Ужасна работа! Пълен потрес! И Хан, попаднал в плен на враждебни и безскрупулни убийци като червените кхмери, буквално беше запратен в утробата на преизподнята и се бе молил — или поне си бе повтарял нещо, което още неоформената му мисъл възприемаше като молитва — за избавление. Това беше преди да му дадат насила Библията, преди да е стигнал до учението на Буда, понеже бе потънал в безформен хаос от съвсем ранна възраст. Господ е чул вика на Йона от утробата на кита, но нямаше кой да чуе молитвата на Хан. Той лежеше сам-самичък в тъмнината и в един момент, когато прецениха, че е омекнал достатъчно, го измъкнаха и бавно, методично, без капка милост и страст — умения, които щеше да се мъчи да развива години наред — започнаха да изцеждат кръвта му капка по капка.
Хан щракна фенерчето, което си носеше, седеше неподвижен и се взираше в Борн. Простря крака и нанесе мощен удар, подметката на обувката му уцели пленника по рамото и той се претърколи на една страна с лице към Хан. Простена и с мъка открехна очи. Зяпна и с усилие си пое въздух, в ноздрите му нахлу мирис на керосин и в следващия миг повърна на пода между мястото, където лежеше в агонизираща болка, и спокойно седящия Хан — същински Буда.
— Стигнах до дълбинето на планината; обиколиха ме земните недра, ала успях да се изтръгна от тъмнината и да продължа напред — перифразира Йона Хан. Продължи да гледа втренчено подпухналото и зачервено лице на Борн.
— На нищо не приличаш.
Борн с мъка се повдигна и се подпря на лакът. Хан безстрастно го ритна и той се строполи обратно на земята. Борн не се отказа и направи втори опит — със същия успех.
Третия път обаче Хан не помръдна и Борн успя да се изправи и да го погледне.
Едва доловимата и влудяващо загадъчна усмивка затрептя на устните на Хан, но в очите му трепна внезапно пламъче.
— Здрасти, татко — каза изведнъж. — Мина толкова време, че бях започнал да се съмнявам в настъпването на този миг.
Борн бавно поклати глава.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Аз съм твоят син.
— Синът ми е на десет години.
Очите на Хан светнаха.
— Нямам предвид този син. Аз съм онзи твой син, когото ти изостави в Пном Пен.
Борн се усети внезапно осквернен. В душата му се надигна неконтролируема вълна от ярост.
— Как се осмеляваш! Не знам кой си, но моят син Джошуа е мъртъв. — Усилието му дойде твърде много, вдиша твърде много от керосиновите пари и изпита нов позив за повръщане, само че в корема му вече не бе останало нищо.
— Както виждаш, не съм мъртъв. — Гласът на Хан прозвуча едва ли не нежно, протегна се и изправи Борн срещу себе си. Докато тялото му бе наведено напред, от гърдите му се показа малката каменна фигурка на Буда, която се залюля, докато Хан се мъчеше да закрепи Борн прав.