Колко пъти бе виждал мислено потресаващата гледка! Дали Дао първа е забелязала самолета? Но той се е появил внезапно и се е плъзнал безшумно към реката. Ако все пак го е видяла, сигурно е извикала децата при себе си и тримата са се потопили под водата; навярно тя ги е покрила със собственото си тяло в напразен опит да ги спаси; а писъците им са отеквали в ушите й, кръвта им е пръскала по лицето й, болката се е вкопчвала в гърлото й, вещаейки наближаващата й смърт. Поне това беше картината, която той рисуваше в съзнанието си — в която бе повярвал и която сънуваше. Която го бе докарала до ръба на лудостта. Писъците, които си въобразяваше, че е чула Дао миг преди смъртта си, бяха същите, които ехтяха в главата му нощ след нощ и го будеха, облян в пот и задъхан. Именно тези сънища го принудиха да напусне дома им и да изостави всичко скъпо в живота си. Защото гледката на всяка позната вещ забиваше остър нож право в сърцето му. Напусна Пном Пен и се озова в Сайгон, където за него се погрижи Александър Конклин.
Де да можеше да остави кошмарите си в Пном Пен. Но не, те го последваха във влажните виетнамски джунгли и го измъчваха като гнойни рани, за които трябваше непрекъснато да се грижи. Каквото и да правеше, фактите си оставаха факти — не можеше да си прости, че не е бил там, че не е защитил жена си и децата си.
Сега, докато се носеше на трийсет хиляди фута11 височина над бурните води на Атлантическия океан, изкрещя в неспокойния си сън. Каква е ползата от баща и съпруг, запита се за кой ли път, който не може да защити семейството си?
Директорът на ЦРУ беше изтръгнат от мъртвешкия си сън в пет сутринта. Обади му се по спешност съветничката по националната сигурност, за да му съобщи, че след час го очаква в кабинета си за важна среща. „Кога спи тая кучка, по дяволите?“, запита се директорът, докато затваряше. Седна на ръба на леглото, с гръб към Маделин. „Нищо не е в състояние да я събуди“, помисли си с горчивина. Още преди доста години тя се бе научила да не обръща внимание на звънящия по всяко време на нощта и сутринта телефон.
— Събуди се! — разтърси я той. — Викат ме по спешност и ми трябва кафе.
Без никакви протести тя стана, облече си робата, нахлузи чехлите и слезе в кухнята.
Директорът разтърка лице и се затътри към банята, затвори вратата. Седнал на тоалетната чиния, звънна на заместника си. От къде на къде Линдрос ще спи, щом шефът му е буден? За негов ужас обаче, Мартин се оказа напълно буден и активен.
— Рових се цяла нощ в архивите на четири-нула. — Линдрос имаше предвид свръхсекретните документи за служители на ЦРУ. — Мисля, че научих всичко, което има да се знае, по отношение на Алекс Конклин и Джейсън Борн.
— Супер. Тогава ми намери Борн.
— След всичко, което разбрах за тях, сър — за тясното им сътрудничество, за редицата случаи, в които са спасявали взаимно живота си, — ми се струва почти невероятно Борн да е убил Конклин.
— Алонзо-Ортис ме вика на среща — излая директорът. — След онова фиаско на „Уошингтън Съркъл“, как мислиш, да споделя ли с нея онова, което току-що ми каза?
— Но, сър, аз…
— Напълно си прав, момчето ми. Трябват ми факти, факти и пак факти, искам да я залея с факти и за десерт да й сервирам една добра новина.
— За момента не разполагаме с такава — прокашля се Линдрос. — Борн изчезна яко дим.
— Изчезна яко дим ли? За бога, Мартин, ти разузнавателна операция ли ръководиш или какво?
— Онзи е истински магьосник.
— Напротив, той е човек от плът и кръв като всеки от нас — избоботи директорът. — Как допусна да ти се изплъзне за пореден път между пръстите? Нали твърдеше, че всички точки са под наблюдение.
— Да, но той просто…
— Изчезна, разбрах. Значи това имаше да ми казваш? Ей сега вече Алонзо-Ортис ще ми сложи главата на дръвника. Но най-напред възнамерявам да клъцна твоята.
Директорът прекъсна връзката и хвърли телефона през отворената врата на леглото си. Изкъпа се, облече се, глътна от голямата чаша кафе, която Маделин безропотно му подаде, и се качи в очакващата го вече кола.
Погледът му проби армираното стъкло и жадно погълна фасадата на къщата му, тъмночервените тухли с бледи клиновидни камъни на сводовете в ъглите, с кепенци на прозорците. Някога бе принадлежала на руски тенор, Максим еди-кой си. Директорът я хареса заради съразмерната й елегантност и аристократично излъчване, каквито не се намираха в днешните сгради. Най-хубавото обаче беше онова старомодно чувството за неприкосновеност на личността, което внушаваше. То се дължеше до голяма степен на павирания двор, опасан с листата тополи, и на ръчно изработената желязна ограда.