— „Едното хапче пулса учестява, а другото — съвсем го то забавя; на татко хапчето въобще не ти влияе“ — занарежда той с ясен тенор върху мелодията на „Белия заек“15, докато вадеше бялата капсула от вдлъбнатинката.
Тъкмо се канеше да я пъхне в тубичката с паста за зъби и да запълни изпразненото количество, когато нещо го спря. Преброи до десет, завъртя капачката и остави пастата точно там, където я бе намерил.
Остана така за момент, смутен, втренчен в двете капсули, които забърка собственоръчно, докато чакаше полета си за Париж. Тогава имаше съвсем ясна цел — в черната капсула беше сложил отрова в количество, достатъчно, за да парализира тялото на жертвата, но да остави мисълта й бистра. Борн явно знаеше повече за плановете на Спалко, отколкото Хан — как иначе би проследил всичките нишки до базата в Унгария. Преди да го убие, Хан възнамеряваше да изтръгне от него цялата възможна информация. Поне се опитваше да убеди сам себе си, че ще го направи.
Все пак нямаше как да не признае, че в главата му, където от години зрееше мисълта за отмъщение, напоследък се отваряше място и за други мисли. Колкото и да се опитваше да не ги допуска в съзнанието си, те продължаваха да напират. Всъщност, даде си сметка той, колкото по-яростно ги потиска, толкова по-упорито отказват да се махнат.
Почувства се пълен глупак. Стоеше на прага на отдавна мечтаното отмъщение, а се усещаше неспособен да осъществи детайлно изработения си план. Вместо да се съсредоточи върху работата си, непрекъснато си представяше погледа на Борн, когато му показа фигурката на Буда, увесена на златна верижка. Стисна амулета си и както винаги го обзе онова познато усещане за спокойствие и сигурност, което малката фигурка винаги му внушаваше. Какво му става?
Изпръхтя ядно и се измъкна от апартамента. По пътя към стаята си на долния етаж взе мобилния си телефон и набра местен номер. Отговориха му на второто позвъняване.
— Ало? — Беше Итън Хърн.
— Как върви? — попита Хан.
— Ами, да ти призная, забавлявам се.
— Нали ти казах.
— Къде си? — поинтересува се най-новият служител на „Хуманистас“ ООД.
— В Будапеща.
— Виж, това вече е изненада — отвърна Хърн. — Не изпълняваше ли задача в Източна Африка?
— Отказах я — рече Хан. Беше стигнал до фоайето и се насочваше към изхода. — Всъщност за момента съм се оттеглил от бизнеса.
— Явно работата е доста сериозна, щом си стигнал чак до Будапеща.
— Честно казано, дойдох заради шефа ти. Какво успя да изровиш?
— Нямам конкретна информация, но крои нещо и подозирам, че този път е наистина голямо.
— Защо мислиш така? — попита Хан.
— Първо, ухажва двама чеченци — отвърна Хърн. — На пръв поглед, в това няма нищо необичайно, при положение че сме подели важна кампания в Чечения. И въпреки това в посещението им имаше нещо странно, доста странно. Въпреки че и двамата се носеха по западняшки — мъжът беше без брада, жената — без шал около главата, — ги познах. Така де, поне него: Хасан Арсенов, лидерът на чеченските бунтовници.
— Продължавай — подкани го Хан, осъзнавайки, че получава повече информация, отколкото е платил.
— После, преди две вечери, ме прати на опера. Искал да хвърли стръв на доста тлъста риба — Ласло Молнар.
— Е, и какво му е странното? — не разбра Хан.
— Ами две неща — отвърна Хърн. — Първо, Спалко се намеси насред вечерта и пое нещата в свои ръце. Всъщност направо ми заповяда да си взема почивка на другия ден. И второ, Молнар изчезна.
— Как така изчезна?
— Буквално — все едно никога не е съществувал — обясни Хърн. — Спалко ме мисли за голям баламурник, изобщо не му хрумва, че може да проверя. — Изхихика под мустак.
— Не залагай много на това — предупреди го Хан. — Увлечеш ли се, ще стъпиш накриво. И не забравяй какво ти казах: не подценявай Спалко. Допуснеш ли това, смятай се за мъртъв.
— Разбрах, Хан. Боже, не съм толкова глупав.
— Ако беше глупав, нямаше да работиш за мен — подсети го Хан. — Имаш ли домашния адрес на този Ласло Молнар?
Итън Хърн му го даде.
— Е, остава само да си държиш ушите отворени и да се снишаваш — приключи разговора Хан. — Интересува ме всичко, до което можеш да се добереш.
Джейсън Борн проследи как Анака Вадас излиза от моргата, където предположи, че е била отведена от полицията, за да идентифицира труповете на баща си и тримата му служители, застреляни в църквата. Що се отнася до снайпериста, той беше паднал по лице, което означаваше, че ще бъде разпознат по зъбите. Полицията по всяка вероятност вече бе пуснала пръстовите му отпечатъци в базата данни на Европейския съюз. По откъслечните думи от разговорите между полицаите в църквата заключи, че властите са останали доста изненадани от факта, че Янош Вадас е бил унищожен от професионален убиец, но Анака нямаше обяснение на този факт, така че накрая на полицаите им писна и я оставиха да си върви. Разбира се, никой не подозираше за присъствието на Борн. Той остана да наблюдава нещата отстрани по необходимост — все пак го издирваха в цял свят, — но вътрешно го разкъсваше безпокойство. Не знаеше дали може да се довери на Анака. Нали съвсем доскоро тя държеше насочен в главата му пистолет. Но Борн се надяваше, че действията му след убийството на баща й са я убедили в добрите му намерения.