— Не съм убеден, че искам да бъда магистър.
— Искаш.
Приятелят му го познаваше добре. Скромността налагаше да откаже мантията, но всъщност повече от всичко на света искаше да бъде следващият магистър.
Усети как ръката в неговата потръпна. Възрастният човек пое няколко глътки въздух, за да се успокои.
— Подготвил съм посланието. Там е, на писалището.
Знаеше, че дълг на следващия магистър е да изчете внимателно този завет.
— Дългът трябва да се изпълни — каза учителят. — Както е било от самото Начало.
Сенешалът не желаеше да слуша за дълг. Вълнуваха го по-скоро емоциите. Огледа стаята, която съдържаше само леглото, молитвен стол, обърнат към дървено разпятие, три стола с по една стара тъкана възглавница, писалище и две древни мраморни статуи в нишите на стената. В миналото тази стая щеше да е пълна с испанска кожа, холандски порцелан, английски мебели. Но желанието за показност отдавна бе изкоренено от ордена.
Възрастният човек задиша тежко.
След няколко минути си пое с мъка въздух, премигна няколко пъти и после каза:
— Не още, приятелю. Но съвсем скоро.
4
Роскилде, 18:15 ч.
Малоун изчака започването на търга и едва тогава се промъкна в залата. Наясно бе с организацията и знаеше, че наддаването няма да започне преди шест и двайсет, тъй като имаше предварителни процедури по регистриране на купувачите и потвърждаване на споразуменията с продавачите, преди парите да започнат да сменят собствениците си. Роскилде беше древен град, сгушен до тесен фиорд. Основан от викингите, той бе служил като столица на Дания чак до XV век и все още излъчваше царствено достолепие. Търгът се провеждаше в центъра на града, близо до Домкирке, в сграда на улицата, където някога бяха властвали обущарите. В Дания продажбата на книги бе истинско изкуство. Цялата нация притежаваше дълбоко вкоренено уважение към писменото слово — нещо, на което Малоун, като истински библиофил, бе започнал да се възхищава. Някога книгите бяха просто хоби, нещо, което да го разсейва от напрежението на опасната му професия, но днес бяха целият му живот.
Забеляза Петер Хансен и Стефани в предната част на залата и остана в дъното й, зад една от каменните колони, които подпираха сводестия таван. Нямаше намерение да наддава, така че беше без значение, че от подиума нямаше да го виждат.
Книгите започнаха да сменят собствениците си, някои срещу значителни суми. Петер Хансен се оживи едва при следващото заглавие.
— „Надгробните паметници на Лангедок“ от Йожен Стюблен. Авторско право от 1887 година — обяви водещият търга. — Местна история, доста обичайна за онова време, отпечатана едва в неколкостотин копия. Част е от наследство, с което се сдобихме съвсем наскоро. Книгата е в много добро състояние, подвързана е с кожа, без видими петна, и съдържа няколко невероятни гравюри. Една от тях е отпечатана в каталога ни. Не спада към обичайните ни книги, но томчето наистина е прекрасно, така че решихме, че може да проявите интерес. Начална оферта, моля.
Веднага постъпиха три, и трите ниски, последната на четиристотин крони. Малоун пресметна наум. Шейсет долара. След това Хансен се намеси с осемстотин. Останалите потенциални купувачи се отказаха от наддаването, но един от служителите, обслужващ по телефона участници, които не бяха успели да дойдат на търга, заяви цена от хиляда крони. Хансен бе явно смутен от неочакваното предизвикателство, особено от някой, който се обаждаше отдалеч, и вдигна предложението си на хиляда и петдесет. Телефонният участник отговори с две хиляди. В битката се включи и трети наддаващ. Виковете продължиха, докато цената шеметно се покачи на девет хиляди крони. Останалите явно усещаха, че в тази книга има нещо по-особено. След още една минута интензивно наддаване Хансен отправи предложение за двайсет и четири хиляди крони. Повече от четири хиляди долара.
Малоун знаеше, че Стефани е държавен служител със заплата от около седемдесет-осемдесет хиляди долара годишно. Съпругът й бе починал преди години и й бе оставил някакви средства, но тя не беше богата и със сигурност не бе колекционер на книги. Той бе озадачен, че е готова да плати такава сума за някакъв неизвестен пътеводител. В книжарницата му носеха подобни книги с кашони, някои от XIX и началото на XX век, когато личните описания на далечни места са били на мода. Повечето използваха изключително изтъркан език и като цяло нямаха никаква стойност.