— Тези арогантни глупаци — измърмори Дьо Рокфор. — С помпозните им църкви и теологични брътвежи. Всичко е лъжа.
— Не е така.
— Какво говориш? Не е имало никакво зрелищно разпъване на кръста, нито празна гробница, нито ангели, провъзгласяващи възкресението на Христос. Всичко е измислица, съчинена от хората. Написаното има смисъл. Всичко започва в момента, в който един човек осъзнава нещо със собствения си ум. Нашият орден е изтрит от лицето на земята, братята ни са измъчвани и избивани и всичко в името на уж възкръсналия Христос.
— Ефектът е същият. Ражда се Църквата.
— Нима смяташ, че Църквата щеше да просъществува, ако цялата й теология се основаваше единствено на откровението на един обикновен човек? Колко покръстени щеше да има?
— Но точно това се е случило всъщност. Исус е бил обикновен човек.
— Когото хората след него обожествили. И ако някой се опълчел срещу това, го обвинявали в ерес и изгаряли на кладата. Точно тук, в Пиренеите, били изтребени всички катари, задето не повярвали.
— Свещениците са направили каквото са сметнали за правилно. Наложило се е да преувеличават, за да оцелеят.
— Нима оправдаваш постъпката им?
— Всичко е свършено.
— Но ние можем да го поправим.
— Сониер със сигурност е прочел това.
— И не е казал на никого.
— Точно така. Видял е колко безсмислено би било.
— Не е казал на никого, защото щял да загуби несметни богатства. Нямал никакъв морал. Бил е крадец.
— Може и така да е. Но информацията определено му е повлияла. Оставил е толкова много следи в църквата си. Бил учен човек, знаел латински. Ако е открил посланието, в което съм убеден, значи го е разбрал. И все пак го е върнал в скривалището и е заключил вратата след себе си. — Марк се втренчи в костницата. Нима виждаше костите на човека Исус? Заля го вълна от тъга, когато осъзна, че от баща му също бяха останали само кости.
Спря погледа си върху Дьо Рокфор.
— Ти ли уби баща ми?
Малоун видя Стефани да се втурва към стълбите.
— Къде отиваш?
— Той може да ме ненавижда, но все пак ми е син.
Естествено бе да иска да бъде при него. Малоун не можеше да я пусне сама.
— Идвам с теб.
— Предпочитам да се оправя сама.
— Въобще не ме интересува какво предпочиташ. Идвам.
— Аз също — намеси се Касиопея.
Хенрик я сграбчи за ръката.
— Не. Остави ги. Трябва сами да разрешат това.
— Да разрешат какво? — настоя Касиопея.
Капеланът направи крачка напред.
— Сенешалът и магистърът трябва да се изправят един срещу друг. Майка му неслучайно бе въвлечена. Нека отиде. Нейната съдба е при тях.
Стефани изчезна надолу по стълбата и Малоун я видя да отскача на една страна, за да избегне ямата. Последва я с лампа в едната ръка и пистолет в другата.
— Накъде? — прошепна Стефани.
Той й направи знак да мълчи. После чу гласовете. Долитаха от лявата му страна, откъм залата, която бяха открили с Касиопея.
— Натам — беззвучно раздвижи устни той.
Знаеше, че по пътя няма капани чак до входа на залата, но напредваха сантиметър по сантиметър. Когато стигнеха скелета и издълбаните в стената думи, трябваше да са особено предпазливи. Гласовете се чуваха по-ясно.
— Попитах дали ти си убил баща ми — повтори Марк.
— Баща ти бе слаба душа.
— Това не е отговор.
— Бях при него в нощта, в която сложи край на живота си. Последвах го до моста. Поговорихме. Беше обезсърчен. Ядосан. Успял бе да разгадае криптограмата, онази в дневника му, но тя не му донесла никаква информация. Просто му липсваше нужната сила, за да продължи.
— Въобще не познаваш баща ми.
— Напротив. От години го наблюдавах. Скачаше от задача на задача, без да довърши нито една, което му носеше проблеми както в работата, така и в личния живот.
— Очевидно е открил достатъчно, за да ни доведе дотук.
— Не. Тези открития принадлежат другиму.
— И ти не се опита да му попречиш да се обеси?
Дьо Рокфор вдигна рамене.
— Защо да го правя? Беше твърдо решен да умре, а и не виждах никаква полза да го спирам.
— Значи ти си тръгна и го остави да умре?