— Струваше ли си?
— Не аз ще преценявам.
— Струваше си — твърдо заяви Дьо Рокфор.
— И сега какво? — попита Малоун. — Няма как да се измъкнеш. Хората ти са ликвидирани.
— Ти ли го направи?
— Отчасти да. Но капеланът на ордена ви е тук с отряд рицари. Май е имало бунт.
— Ще видим — заяви Дьо Рокфор. — Ще го кажа само още веднъж, мисис Нел. Свалете оръжието си. Както мистър Малоун правилно отбеляза, какво ще загубя, ако застрелям сина ви?
Малоун продължаваше да обмисля положението, умът му прехвърляше вариантите. И тогава, в мътната светлина от лампата на Марк, той съзря решението. Видя леката вдлъбнатина в пода. Почти незабележима, ако не знаеш какво да търсиш. Поредният капан, който обхващаше цялата ширина на коридора и се простираше чак до Марк. Погледна към него и долови в очите му, че знае за капана. Вече знаеше защо Марк бе останал прав. Бе искал Дьо Рокфор да се втурне след него.
Бе време да се сложи край на всичко. И то тук и сега. Протегна се и измъкна пистолета от ръката на Стефани.
— Какво правиш? — възмути се тя.
С гръб към Дьо Рокфор, Малоун прошепна „пода“ с едва забележимо помръдване на устни и усети, че Стефани е разбрала какво й казва.
— Разумен ход — отбеляза Дьо Рокфор.
Стефани мълчеше. Бе схванала положението. Думите на Малоун, предназначени за Марк, бяха привидно отправени към Дьо Рокфор.
— Е, добре. Ти си на ход.
Марк чудесно съзнаваше това. Магистърът бе писал на майка му, че синът й не притежава решителността да довършва битките си. Да ги започне бе лесно, да продължи — още по-лесно, но довършването се бе оказало изключително трудно. Но вече не беше така. Магистърът бе създал сценария и актьорите го бяха изпълнили. Време бе за последното действие. Раймон дьо Рокфор бе опасен. Двама братя бяха загинали заради него и никой не можеше да каже къде ще свърши всичко. Един от двамата трябваше да си отиде. Марк знаеше, че само на крачка пред него в пода има дълбок отвор и се надяваше дъното му да е осеяно с бронзови копия. Сляп за всичко наоколо, Дьо Рокфор нямаше представа за тази опасност. Точно по този начин би ръководил и ордена. Саможертвата на хиляди братя в продължение на седемстотин години щеше да отиде на вятъра заради неговата арогантност.
Посланието на Симон най-после бе осигурило историческо потвърждение на собствения му религиозен скептицизъм. Библейските противоречия и неубедителните им обяснения винаги бяха смущавали Марк. Опасяваше се, че религията е просто инструмент, използван от хора, за да манипулират други хора. Потребността на човешкия ум от отговор, дори на въпроси, на които бе невъзможно да се отговори, бе позволила на невероятното да се превърне в божия истина. Хората някак черпеха утеха от вярата, че смъртта не е краят. Че има и друго. Исус уж доказваше това чрез собственото си физическо възкресение и предлагаше същото спасение на всички, повярвали в него.
Но след смъртта нямаше живот. Поне не в буквалния смисъл.
Споменът на другите за теб се превръща в твой вечен живот. Като запазил живи делата и думите на човека Исус, Симон Петър осъзнал, че вярванията на мъртвия му приятел възкръсват в него самия. А проповядването на това послание и следването на стъпките му се превърнали в негов път към спасението. Не бива да съдим другите, а само себе си. Животът не е безкраен. За всеки е отредено определено време. После, както сочеха костите в костницата, се връщаме в пръстта.
Можеше само да се надява, че неговият живот бе имал някакъв смисъл и че другите щяха да го запомнят с него. Пое си дълбоко дъх. След това подхвърли книгата към Малоун, който я улови.
— Защо го направи? — попита Дьо Рокфор.
Марк усети, че Малоун се досеща какво смята да направи. Майка му също осъзна. Прочете го в очите й, които се наляха със сълзи. Искаше да й каже, че съжалява, че е сгрешил, че не е трябвало да я съди. Тя сякаш долови мислите му и направи крачка напред. Малоун препречи пътя й с ръка.
— Дръпни се, Малоун — нареди му тя.
Марк използва този миг, за да се промъкне напред и да опипа докъде стига подът.
— Върви — нареди Дьо Рокфор. — Вземи обратно книгата.
— Разбира се.
Марк направи нова крачка. Все още стъпваше по твърда земя. Но вместо да тръгне към Малоун, както бе заповядал Дьо Рокфор, той се наведе рязко, за да избегне дулото, опряно в главата му, и заби лакът в ребрата на Дьо Рокфор. После го сграбчи и успя да се извърти така, че да залитнат към капана, който нямаше да издържи тежестта им. Чу как майка му пищи, после пистолетът на Дьо Рокфор изгърмя. Не можа да прецени накъде бе полетял куршумът. Двамата се сгромолясаха върху фалшивия под и полетяха в дупката. Марк дръпна ръце от тялото на Дьо Рокфор и копията се нанизаха с пълна сила в гръбнака на врага му. От устата му бликна кръв.