Симон Петър го бе познал и го бе приел, както и всички след Симон, и тяхната тъмнина се бе превърнала в светлина. Може би благодарение на прозрението на Симон сега всички те бяха деца на Бога.
Той изчака залата да утихне.
— Мислех, че може би е време да напусна това място — започна той тихо. — Последните няколко дни ми наложиха трудни решения. Смятах, че животът ми като ваш брат е приключил. Убих един от нас и дълбоко съжалявам. Но нямах избор. Убих и магистъра, но не се разкайвам. — Гласът му се извиси. — Той постави под съмнение всичко, в което вярваме. Алчността и безразсъдството му щяха да доведат до гибелта ни. Интересуваше се единствено от своите нужди, своите желания, а не от нашите. — Усети как го изпълва невероятна сила, а в ума му зазвучаха думите на учителя му. Помни всичко, на което съм те учил. — Като ваш водач ще начертая нов път. Ще излезем от сянката, но не за да отмъщаваме или да търсим справедливост, а за да си възвърнем мястото в този свят като Бедните рицари на Христа и на Храма на Соломон. Това сме ние. И това ще бъдем. Предстоят ни велики дела. Бедните и потъпканите се нуждаят от защита. Ние можем да бъдем техният спасител.
Сети се за думите на Симон. Всички ние носим Божия образ, всички сме достойни за любов, всички можем да израснем в Божия дух. Бе първият магистър от седемстотин години, който щеше да се ръководи от тези думи. И възнамеряваше да ги следва.
— А сега, добри ми братя, време е да се сбогуваме с брат Джефри, чиято саможертва направи възможен този ден.
Малоун бе впечатлен от абатството. Заедно със Стефани, Хенрик и Касиопея ги бяха приели и развели навсякъде. Те бяха първите външни хора, на които се оказваше подобна чест. Капеланът, в ролята на техен екскурзовод, им бе показал всяко кътче и търпеливо бе обяснил историята му. След това ги бе оставил с думите, че конклавът започва. Преди няколко минути се бе завърнал при тях и ги бе придружил до параклиса. Искаха да почетат Джефри, а присъствието им бе възможно благодарение на важната роля, която бяха изиграли в намирането на Великата тайна.
Седяха на първата редица скамейки, точно пред олтара. Параклисът бе великолепен. В него от векове се събираха тамплиерите. И Малоун съвсем осезаемо усещаше присъствието им. До него седеше Стефани, после Хенрик и Касиопея. Чу как Стефани ахва, когато песнопенията спряха и иззад олтара се появи Марк. Докато останалите братя носеха червеникавокафяви одежди, а главите им бяха покрити, той беше в бялата мантия на магистър. Малоун се пресегна и стисна треперещата й ръка. Тя му се усмихна.
Марк се приближи до обикновения ковчег на Джефри.
— Този брат даде живота си за нас. Спази обета си. Затова ще му окажем честта да бъде погребан в Залата на предците. Преди него там са полагани само магистри. А сега към тях ще се присъедини и този герой.
Никой не каза и дума.
— Възражението, отправено от брат Дьо Рокфор към нашия предишен магистър, се отменя. Почетното му място в Хрониките ще бъде възстановено. А сега нека се сбогуваме с брат Джефри. Чрез него ще се възродим.
Службата продължи един час. Малоун и останалите последваха братята към Залата на предците. Ковчегът бе поставен в една от нишите до предишния магистър.
После излязоха навън при колите.
— А сега какво ще правиш, Малоун? — попита го Касиопея.
— Ще продавам книги. А и синът ми ще дойде да прекара един месец с мен.
— Имаш син? На колко години е?
— На четиринайсет, но все едно е на трийсет. Страхотно дете е.
— Като баща си значи — усмихна се Касиопея.
— По-скоро като майка си.
От няколко дни доста често мислеше за Гари. Споровете между Стефани и Марк го накараха да се замисли за собствените си недостатъци като баща. Но те явно не се бяха отразили на Гари. Докато Марк бе изпълнен с негодувание, Гари бе отличник в училище, спортист и нито веднъж не бе възразил срещу преместването на Малоун в Копенхаген. Дори го бе насърчил да замине, съзнавайки, че и баща му има нужда да бъде щастлив. Малоун изпитваше чувство за вина за това свое решение. Но очакваше с нетърпение времето, което щеше да прекара със сина си. Предишната година бе първото им лято заедно в Европа. Тази година възнамеряваха да пътуват до Швеция, Норвегия и Англия. Гари обожаваше да пътува. Още едно нещо, по което си приличаха.