Нямаше намерение да говори и затова заповтаря наум думите, които всеки послушник изричаше при постъпването си в ордена. Ще изтърпя всичко, което е угодно на Бог.
— Много от братята ти ни разказаха как сте използвали тези предмети. — Имбер поклати глава. — Ето колко гнусен е станал орденът ви!
Това бе прекалено.
— Отговаряме единствено пред папата като служители на божия наместник. Само той може да ни бъде съдник.
— Вашият папа е подвластен на моя господар. Той няма да ви спаси.
Вярно беше. Пратениците бяха дали да се разбере, че ще предадат на папата отричането му от собствените признания, но бяха изразили съмнение, че това би променило съдбата на тамплиерите.
— Съблечете го — нареди Имбер.
Ризата, която носеше от деня на арестуването си, бе смъкната от тялото му. Не му стана особено неприятно, тъй като мръсната тъкан вонеше на изпражнения и урина. Но уставът забраняваше братята да излагат на показ телата си. Дьо Моле знаеше, че Инквизицията предпочита жертвите си голи — и лишени от гордост, — затова си наложи да не издаде негодуванието си. Петдесет и шест годишното му тяло все още бе стегнато и изправено. Като всички братя рицари, и той се бе грижил добре за себе си. Изправи се в пълен ръст, стараейки се да запази достойнство, и спокойно попита:
— Защо е нужно да бъда унижаван?
— Какво искаш да кажеш? — Въпросът съдържаше известна изненада.
— Тази зала е място за молитви, а вие ме събличате и се взирате в голотата ми, макар да знаете, че братята ненавиждат подобно разголване.
Имбер протегна ръка, отвори раклата и измъкна дълго тъкано платно.
— Срещу вашия безценен орден са отправени десет обвинения.
Дьо Моле ги знаеше наизуст — пренебрегване на тайнствата, идолопоклонничество, извличане на облаги от неморални действия, та чак до снизхождение към хомосексуалните контакти.
— Най-силно ме безпокои — започна Имбер — изискването всеки брат да отрече, че Исус е нашият Бог, и да плюе и стъпче истинския кръст. Един от братята ти дори ни осведоми, че някои пикаят върху образа на нашия Бог Исус върху кръста. Вярно ли е?
— Питайте него.
— За съжаление изпитанията не му понесоха.
Дьо Моле не отговори.
— Моят крал и негово светейшество се обезпокоиха най-вече от това обвинение. Нима като човек, отдаден на Църквата, не виждате колко голям ще е гневът при това отричане на Христос като наш Спасител?
— Предпочитам да разговарям единствено с папата.
Имбер направи знак. Двамата пазачи сложиха пранги на китките на Дьо Моле, отстъпиха назад и разпънаха ръцете му, без да обръщат внимание на разкъсаните мускули. Имбер измъкна изпод расото си камшик с няколко езика. Крайчетата им подрънкваха по пода и Дьо Моле забеляза, че всяко завършваше с парченце кост. Имбер замахна с камшика под разперените ръце на пленника и шибна голия му гръб. Болката рязко прониза рицаря, после постепенно намаля, преминавайки в неотслабващо парене. Преди плътта да успее да се съвземе, последва нов удар, после още един. Дьо Моле не искаше да доставя удоволствие на Имбер, но болката го зашемети и той изкрещя в агония.
— Няма да се подиграваш с Инквизицията — обяви Имбер.
Дьо Моле направи опит да се овладее. Срамуваше се, че извика. Втренчи се в мазния поглед на мъчителя си и зачака следващия му ход.
Имбер отвърна на погледа му.
— Отричате нашия Спасител, твърдите, че е обикновен човек, а не Син Божи. Скверните истинския кръст. Е, добре. Сега ти ще разбереш какво значи да изтърпите кръста.
Камшикът удари отново — гърба, задните му части, краката. Парченцата кост раздираха кожата му. Запръска кръв.
Светът избледня.
Имбер спря.
— Сложете корона на магистъра — изкрещя той.
Дьо Моле вдигна глава и се опита да фокусира погледа си. Съзря нещо, което приличаше на кръг от черно желязо. По ръба бяха заковани пирони. Върховете им бяха закривени надолу и навътре.
Имбер се приближи към него.
— Сега ще видиш какво е изтърпял нашият Бог. Нашият Бог Исус Христос, който ти и братята ти отричате.
Заклещиха короната върху черепа му и я натиснаха силно надолу. Пироните се забиха в скалпа и от прободните рани потече кръв, напоявайки прораслата му мазна коса.