Имбер захвърли камшика.
— Доведете го.
Завлякоха Дьо Моле към отсрещната страна на параклиса, към високата дървена врата, която някога водеше към неговия апартамент. Някой извади стол без облегалка. Сложиха го на него. Единият от пазачите го държеше изправен, а другият стоеше нащрек отстрани, в случай че започнеше да се съпротивлява, но той бе твърде слаб.
Махнаха прангите.
Имбер подаде три пирона на друг пазач.
— Дясната ръка към горната част — нареди той. — Както решихме.
Опънаха ръката му над тавата. Пазачът се приближи към него и Дьо Моле зърна чука.
Изведнъж осъзна какво смятаха да направят.
Мили боже!
Усети как сграбчват здраво китката му, как върхът на пирона се впива в потната му плът. Видя как чукът полита назад и чу удара на желязо в желязо.
Пиронът прониза китката му и той изкрещя.
— Виждат ли се вени? — Имбер се обърна към пазача.
— Далеч е от тях.
— Чудесно. Не бива да умре от загуба на кръв.
Като млад рицар Дьо Моле бе участвал в битката при Акр в Светите земи, с която орденът му бе дал последен отпор. Помнеше болката от острието на меч в плътта си. Дълбока. Силна. Безкрайна. Но тази от пирон в китката бе многократно по-ужасна.
Издърпаха лявата му ръка под ъгъл и забиха нов пирон в плътта. Той прехапа език в опит да сдържи виковете, но агонията стегна челюстта му твърде силно. Устата му се изпълни с кръв и той мъчително преглътна.
Имбер ритна столчето и цялата тежест на високото метър и осемдесет тяло на Дьо Моле увисна върху костите на китките му и най-вече на дясната, тъй като ъгълът, под който бе извита лявата му ръка, натоварваше дясната почти до счупване. Нещо изщрака в рамото му и мозъкът му завибрира от болка.
Един от пазачите дръпна дясното му стъпало и заразглежда плътта. Явно Имбер внимателно бе избрал мястото, където да забият пироните, за да не засегнат вените. Поставиха лявото стъпало зад дясното и двете заедно бяха заковани за вратата с един-единствен пирон.
Дьо Моле вече не можеше дори да крещи.
Имбер разгледа творението си.
— Почти няма кръв. Добре свършено. — Отстъпи. — Както е търпял нашият Бог и Спасител, така ще търпиш и ти. С една малка разлика.
Сега Дьо Моле разбра защо бяха избрали врата. Имбер бавно я разтвори, след което я затръшна с все сила.
Тялото на Дьо Моле залитна първо в едната, после в другата посока, като се олюляваше на изкълчените стави на раменете и се усукваше върху пироните. Не знаеше, че е възможно да съществува такава агония.
— И тук както при дибата — заговори Имбер — болката приижда на степени. И тук има елемент на контрол. Мога да те оставя просто да висиш. Мога да те люлея. Или да повтарям това, което току-що изпита, което е най-ужасното.
Светът ту изчезваше, ту изникваше, мержелеейки се в съзнанието му, и той едва дишаше. Всичките му мускули се свиваха в мъчителни спазми. Сърцето му лудо биеше. Пот бликаше от кожата му, сякаш изгаряше от треска.
— Сега надсмиваш ли се над Инквизицията? — попита Имбер.
Искаше му се да каже на Имбер колко ненавижда Църквата за действията й. Един слабоволев папа, контролиран от разорен френски монарх, някак бе съумял да събори най-великата религиозна организация, позната на човечеството. Петнайсет хиляди членове, пръснати из цяла Европа. Девет хиляди имения. Съюз от братя, който някога бе контролирал Светите земи и бе съществувал двеста години. Бедните братя рицари на Христа и на Храма на Соломон бяха въплъщение на всичко добро. Но успехът бе пробудил завист, а той като магистър трябваше да прецени по-точно политическите бури, които бушуваха около него. Не биваше да бъде толкова непреклонен, а по-гъвкав и не толкова прям. Слава богу, че бе предусетил част от събитията и бе взел мерки. Филип IV никога нямаше да види и унция от тамплиерското злато и сребро.
И нямаше да види най-безценното съкровище на света.
С последни сили Дьо Моле вдигна глава. Имбер явно реши, че се кани да проговори, защото се приближи към него.
— Да гориш в ада дано — прошепна магистърът. — Проклети да сте и ти, и всички, които подкрепят сатанинската ти кауза.
Главата му падна върху гърдите. Чу как Имбер изкрещя отново да затръшнат вратата, но болката бе така всепоглъщаща и проникваше в мозъка от толкова много различни посоки, че вече не усещаше почти нищо.