Поведението на Стефани не би трябвало да го изненадва. Винаги бе предпочитала да крие информацията, понякога твърде дълбоко, което често бе предизвиквало конфликти. Но едно е да си в безопасност пред компютъра в кабинета в Атланта, а съвсем друго — на бойното поле. Добри решения се вземат само при наличието на добра информация.
Зърна Стефани и Хансен в една ниша без прозорци, която служеше за кабинет. Малоун бе идвал веднъж, когато се бе опитал да се сприятели с този идиот. Хансен бе едър мъж с дълъг нос, силно издаден над прошарените му мустаци. Малоун се настани зад редица отрупани рафтове и дръпна една книга, преструвайки се, че чете.
— И сте дошли чак дотук само за това? — питаше Хансен със сухия си дрезгав глас.
— Чували ли сте за търга в Роскилде?
Типично за Стефани да отговори на въпроса с въпрос.
— Често го посещавам. Предлагат се много книги.
Малоун също бе чувал за този търг. Роскилде се намираше на трийсет минути западно от Копенхаген. Продавачите на антикварни книги в града се събираха веднъж на три месеца и организираха разпродажба, която привличаше купувачи от цяла Европа. На същия търг, два месеца след като отвори книжарницата си, Малоун бе спечелил близо двеста хиляди евро от четири книги, които бе успял да открие на някаква никому неизвестна разпродажба в Чешката република. Тези средства направиха много по-безболезнен прехода от работата му като държавен служител към предприемачеството. Но събудиха и доста завист, а Петер Хансен не си бе направил труда да прикрие яда си.
— Трябва ми една от книгите, за които говорихме. Още тази вечер. Обещахте, че няма да има проблем да я купя — заяви Стефани с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.
— Американци — подсмихна се Хансен. — Всички сте еднакви. Целият свят се върти около вас.
— Съпругът ми твърдеше, че можете да намерите и неоткриваемото. Книгата, която желая, вече е намерена. Просто искам да бъде купена.
— Ще бъде купена от онзи, който предложи най-високата цена.
Малоун трепна. Стефани не знаеше в каква опасна територия навлиза. Основното правило за добрата сделка е да не показваш колко много желаеш съответния предмет.
— Това е малко известна книга, която не интересува никого — каза тя.
— Но очевидно вие се интересувате, което означава, че ще има и други.
— Нека направим всичко възможно да предложим най-високата цена.
— Защо е толкова важна тази книга? Никога не съм я чувал. Авторът е напълно неизвестен.
— И мотивите на съпруга ми ли сте поставяли под съмнение?
— Какво значи това?
— Значи, че не ви влиза в работата. Набавете ми книгата, и ще ви платя цената, както се споразумяхме.
— Защо не си я купите сама?
— Нямам намерение да давам обяснения за постъпките си.
— Със съпруга ви се работеше доста по-лесно.
— Той е мъртъв.
Макар да не бе вложила никакво чувство в изявлението, настана кратко мълчание.
— Заедно ли ще пътуваме до Роскилде? — попита Хансен, явно схванал, че няма да научи нищо повече.
— Ще ви чакам там.
— Нямам търпение.
Стефани изскочи от кабинета и Малоун се сви още повече в своята ниша. Извърна настрани лице, докато тя минаваше покрай него. Чу как вратата на кабинета се затръшва и се възползва от момента, за да се придвижи към изхода. Стефани излезе от тъмния магазин и сви наляво. Малоун изчака, после се промъкна напред и загледа как бившата му шефка се отдалечава, провирайки се между следобедните купувачи към Кръглата кула. Тръгна подире й. Тя не се обърна нито веднъж. Сякаш изобщо не подозираше, че някой би могъл да се интересува от действията й. А би следвало да го съзнава, особено след случилото се с онзи мъж. Питаше се защо ли не е нащрек. Наистина, тя не беше действащ агент, но не беше и глупава.
Вместо да завие на север при Кръглата кула и да тръгне към Хобро Плац, където се намираше книжарницата на Малоун, тя продължи направо. След още три пресечки изчезна в хотел „Д’Англетер“.
Чувстваше се донякъде обиден, че бе решила да си купува книга в Дания, а не се бе обърнала към него за съдействие. Очевидно не искаше да го забърква. Всъщност след случилото се при Кръглата кула явно дори не желаеше да разговаря с него. Погледна часовника си. Минаваше четири и трийсет. Търгът започваше в шест, а Роскилде бе на половин час път. Не бе възнамерявал да ходи. Каталогът, разпратен преди седмици, не съдържаше нищо интересно. Но нещата вече стояха другояче. Стефани се държеше твърде странно. А дълбоко в съзнанието му един познат глас, който го бе опазил жив в продължение на дванайсет години като правителствен агент, му нашепваше, че тя ще има нужда от помощта му.