Каза още някои неща, предложих му вино и той се съгласи с благодарност. Поразмислих дали да не опитам и аз — това би била една хубава бърза смърт, но не се реших. Озбърн изпи цялата бутилка и леко възбуден предложи да надникнем още веднъж в къщата на Клуг. Рано или късно трябваше да го направя, затова се съгласих.
Първо огледахме кухнята. Масите бяха почернели от огъня, линолеумът беше тук-там разтопен, но общо взето щетите не бяха големи. Повече бели бяха направили пожарникарите със своите водни струи. На пода имаше кафеникаво петно, но аз успях да запазя самообладание.
След това отидохме в гостната и се оказа, че един от компютрите е включен. На екрана светеше късо съобщение.
АКО ИСКАТЕ ДА УЗНАЕТЕ ПОВЕЧЕ,
НАТИСНЕТЕ ENTER ||
— Не пипайте! — каза Озбърн, но сам протегна ръка и натисна клавиша. Думите изчезнаха и се появи нова фраза:
ТИ НАДНИЧАШЕ ||
После екранът запремига и се усетих в нещо като в автомобил, в мрак. В ръката си държах таблетка, имаше още една в устата ми. Изплюх я и известно време просто стоях, заслушан в шума на двигателя. В другата ми ръка се оказа цяло шишенце „транксен“. Въпреки невероятната умора, успях да изключа двигателя, отворих вратата, пипнешком стигнах до портата на гаража и я отворих широко. Въздухът ми се стори свеж и вкусен. Погледнах шишенцето с лекарства и се хвърлих във ваната.
Когато направих всичко, което трябваше да направя, в клозетната чиния плаваха повече от десетина неразтворими таблетки и множество празни обвивки от тях. Преброих останалите в шишенцето и започнах да се съмнявам, че ще оживея.
Дотътрих се до дома на Клуг, но Озбърн го нямаше. Едва успях да се върна вкъщи. Легнах и зачаках дали ще умра, или ще остана жив. На другия ден във вестника имаше съобщение. Озбърн се прибрал в дома си и продупчил шията си с изстрел от служебния пистолет. Съвсем късо съобщение. С полицаите това се случва често. Писмо не е оставял.
Качих се на автобуса, отидох в болницата и цели три часа се опитвах да изкопча разрешение за свиждане с Лиза. Нищо не стана. Не съм неин роднина, а лекарите категорично забраняват достъпа на външни лица. Когато се разпалих, възможно най-меко ми обясниха колко всъщност е зле тя. Хал не ми е казал всичко; лекарите се заклеха, че в главата й не е останала нито една нормална мисъл.
След два дни Лиза умря.
За моя изненада, била оставила завещание. Аз наследявам къщата на Клуг и цялото му имущество. Позвъних в компанията, която се занимава със събирането на стари вещи, и когато ми казаха, че автобусът5 вече тръгва насам, за последен път тръгнах към дома на Клуг.
На екрана на компютъра светеше същата фраза:
НАТИСНЕТЕ ENTER ||
Когато автобусът дойде, наредих да изнесат всичко до голи стени. После се върнах у дома и се захванах с нещата, които могат да имат някаква връзка с компютрите. Изхвърлих радиото, продадох колата и хладилника, микровълновата печка, миксера и електрическия часовник. Махнах дори електрическото одеало. Купих си газова печка, напълних гаража с дърва и повиках да почистят комина.
След време отидох в Пасадина и основах фондация на името на Лиза Фу в размер на седемстотин хиляди осемдесет и три долара и четири цента. Казах, че тези средства могат да бъдат изразходвани за всякакви изследвания, но в никакъв случай свързани с компютри. Сигурно са ме помислили за ексцентрично старче.
Тъкмо си бях въобразил, че опасността е минала, телефонът иззвъня. Дълго не се решавах да вдигна слушалката, но после разбрах, че е все едно — ще звъни докато не вдигна слушалката.
Няколко секунди се чуваха само сигнали, но вече трудно ще ме излъжат. Продължавах да държа слушалката до ухото си, след малко изчезнаха и сигналите. Остана само мълчание. Като се вслушаш напрегнато, чуваш онези далечни музикални призвънвания, каквито винаги живеят в телефонните кабели. Отзвуци от разговори на хиляди мили от мен. И още нещо, нещо далечно и студено.
Аз не знам какво са направили онези от Ен-Си-Ей. Не знам дали са го направили умишлено или ТО е възникнало само. Не знам дали изобщо имат някакво отношение към НЕГО. Но аз знам, че ТО е там, защото чувствах диханието на душата МУ в телефонните кабели. И започнах да говоря, внимателно подбирайки думите си:
— Аз не искам нищо да знам. Аз никому нищо няма да разкажа. Клуг, Лиза, Озбърн — всички те завършиха със самоубийство. Аз съм всичко на всичко един самотен човек и никому не създавам грижи.
Чу се прещракване. И сигнали.
Не беше трудно да махна телефона. Но да се махнат кабелите се оказа много по-трудно — телефонните компании смятат, че щом веднъж са ги сложили, то е завинаги. Дълго мърмореха, но когато започнах със собствените си ръце да ги измъквам, се съгласиха, предупреждавайки ме, че ще струва скъпо.