Измърмори нещо за неотлъчка и си отиде.
— Вик… — прошепна Хал. — Аз, такова, за разпечатката. Ще ти бъда благодарен… Казаха, че ще остане в тайна… Разбираш ли ме?
— Върви си вкъщи, Хал, и не се притеснявай.
Той кимна и пое към вратата.
— Не мисля, че ще се разчуе — каза той.
В действителност стана тъкмо обратното.
Може би щеше да се случи и без писмата, които наваляха няколко дни след смъртта на Клуг. Писма с печата на Трентън, щат Ню Джърси, предадени от компютър, който така и не успяха да идентифицират. Всичко, което Клуг само споменаваше в завещанието си, в тях бе разказано с подробности.
Тогава обаче аз нищо не знаех за това. Като си тръгна Хал, вмъкнах се под електрическото одеало, но пак не успях да стопля краката си. Ставах само да си направя сандвич или да полежа във ваната с гореща вода. На няколко пъти чукаха репортери, но аз си траех. На следващия ден позвъних на Мартин Абрамс, адвокат, първия в телефонния указател, и се разбрахме той да защитава моите интереси. Рече, че вероятно ще ме повикат в полицейския участък. Отвърнах, че никъде няма да ида, глътнах две таблетки „дилантин“ и легнах.
Отвреме-навреме се чуваше вой на сирени, долових шумна караница. С усилие на волята си налагах да не покажа глава. Да, любопитството ме мъчеше, но вие знаете каква е съдбата на любопитните…
Чаках визитата на Озбърн, но той все не идваше. Минаваха дни, станаха цяла седмица и за цялото време се случиха само две интересни събития.
Първото започна с почукване по вратата два дни след смъртта на Клуг. Надникнах зад пердето и видях паркирано край пътя сребристо ферари. Не можах да видя кой е пред вратата и попитах.
— Казвам се Лиза Фу — отвърна женски глас. — По ваша покана.
— Не ви помня.
— Това не е ли къщата на Чарлз Клуг?
— Не, съседната.
— О, извинете.
Реших да я предупредя, че Клуг не е вече между живите, и отворих вратата. Жената се обърна и се усмихна с абсолютно ослепителна усмивка. Просто не знам с какво да започна описанието на Лиза Фу. Помните ли времето, когато от вестникарските страници не слизаха карикатурите на Хирохито и Тодзио, а „Таймс“ без всякакво стеснение употребяваше думата „джап“? Малки човечета с кръгли като футболна топка лица, уши като дръжки на амфора, очила с дебели стъкла, два големи като заешки предни зъба и тънички мустачки…
Ако махнем мустаците, тя като че ли беше излязла от такава карикатура. Очила, зъби… На ръст беше около пет фута и осем или девет дюйма, а тежеше не повече от 110 фунта. Бих казал дори сто, но добавям по пет фунта на всяка гърда, толкова огромни при нейната фигура, че надписът на фланелката се четеше като „pock live“, и само когато се обърне странично можеха да се видят две букви „s“ в двата края.
Лиза Фу подаде изящната си тъничка ръчичка.
— Изглежда известно време ще бъдем съседи — каза тя. — Или поне докато се оправя с това драконско леговище на съседния парцел.
Ако се долавяше някакъв акцент, най-вероятно беше сан-фернандински.
— Приятно ми е.
— Познавахте ли го? Имам предвид Клуг. Поне той наричаше себе си така.
— Мислите ли, че това не е истинската му фамилия?
— Съмнявам се. „Клуг“ на немски означава „умен“. А на жаргона на хакерите1 това е „хитрец“ или „шмекер“, което абсолютно важи за Клуг. Макар сивият му процесор тук да не беше съвсем в ред — и тя многозначително почука с пръст по слепоочието си. — Винаги, когато полицията се опита да се включи към неговите системи, изскачат „вируси“, „фантоми“ и „демони“, материалното осигуряване отива на кино, битовите кошници се препълнят…
Тя говореше ли, говореше, но на мен ми звучеше като на суахили.
— Искате да кажете, че в неговите компютри се крият демони?
— Точно така.
— Тогава му трябва някой да изгонва злите духове.
Тя мушна големия си пръст между гърдите си, показа още половин акър зъби и каза:
— Те това съм аз. Трябва да вървя. Наминавайте по всяко време.
Второто интересно събитие на седмицата стана ден по-късно — по пощата пристигна известие от банката. На моята сметка са постъпили три суми. Първата — обикновен чек от 487 долара от Комитета на ветераните. Втората сума в размер 392 долара и 54 цента — проценти от парите, които родителите ми завещаха преди петнайсет години.