На човечето сигурно му беше топло — пълното му лице беше зачервено и покрито с дребни бисерни капчици пот, влажните му бледи косици бяха залепнали за черепа и под тях просветваше в розово. Шапката и палтето си дребното човече беше вече свалило по-рано и сега те се валяха в ъгъла, струпани на прогизнал и неприятен куп заедно с една голяма, издута и изтъркана чиновническа чанта от времето на първия неп. Съвсем обикновено човече, за което никак не можеше да се каже, че си подхожда с онзи, дето се извисяваше пред прозореца като черна канара.
— Затова пък колко сте се изменили ВИЕ, Грънчарю! — отговори той най-сетне. — Сигурен съм, че никой не би могъл да ви познае! И наистина не ви разпознава никой…
Този до прозореца изхъмка. Плитката потрепна. Полюшнаха се крилете на черната хламида.
— Не говоря за това — каза той. — Вие не разбирате.
Сивият човечец сякаш не го чу. Той все разлистваше и прелистваше своя бележник. Това беше един твърде необикновен бележник: ту един, ту друг от листите му се озаряваше отвътре с ярка червена светлина, а понякога и краищата му пламваха в огнена рамка, и даже сякаш дим се извиваше, после тези фокуси спираха изведнъж и идваше облекчението, че и този път зацапаните пръсти на сивото човече оставаха цели.
— Вие и не можете да разберете, — продължаваше този, който стоеше до прозореца. — През цялото това време вие сте стърчали тук и за вас всичко е привично… А аз гледам със свеж поглед. И виждам, че някои фундаментални същности са останали неизменни. Например, те, както и преди, не знаят защо съществуват на света. Сякаш това е кой знае каква тайна, скрита със седемнадесет ключа!
— Зад седем печата — поправи го разсеяно сивото човече.
— Да. Разбира се. Зад седем печата… Ето, полюбувайте се — направо през калта, вървят и се държат един за друг като болни. Ама те са пияни!
— О, да, тук това се случва — произнесе сивото човече, като се откъсна от своето занимание. Пъхна пръст между страниците на бележника си и се загледа в гърба на застаналия до прозореца, в гладкото черно пространство под плитката му. — Напоследък по-рядко, но все пак се случва. Ще свикнете, Хефест, обещавам ви. Недейте капризничи. По-рано не бяхте толкова капризен!
Този, който стоеше до прозореца, бавно обърна глава и погледна сивия си събеседник, и събеседникът му, както винаги, мигновено отклони очи и като се дръпна назад, присви клепачи и се намръщи, сякаш в лицето го удари лъх от разпалена жарава.
Защото този, който стоеше до прозореца, изглеждаше така, че на никого не се удаваше да привикне с лицето му. То беше слабо като на аскет, бузите му бяха очертани с две вертикални бръчки, подобни на белези от двете страни на тясната като белег уста без никакви устни, изкривена или от дълбоко страдание, или от стара парализа, или, може би, просто от дълбоко недоволство по повод общото състояние на нещата. Още по-некрасив беше цветът на това изнурено лице — зеленикав, мъртвешки, напомнящ впрочем не толкова за тление, колкото за цвета, наречен френско зелено, за онези неприятни окиси върху стар, отдавна неизлъскван бронз. И носът му, обезобразен от някаква болест, подобна на кожна туберкулоза, приличаше на бракувана бронзова отливка, запоена на две на три към лицето на статуя.
Но най-страшни бяха очите под високото, лишено от вежди чело — огромни, изпъкнали и кръгли като ябълки, черни и блестящи, изпъстрени с червени жилки. Винаги, при всички обстоятелства, в тях гореше един и същи израз — бесен напор, наполовина примесен с отвращение. Погледът на тези очи действаше като жесток удар, от който тишината звънва в ушите и се чувстваш на ръба на припадъка.
— Това не е каприз — произнесе този, който стоеше до прозореца. — Аз и по-рано ненавиждах пияните — всички, дето се тъпчат с мухоморки, мак, коноп… Може би тогава трябваше да започна всичко точно оттам, но нали времето съвсем нямаше да ми стигне!… А виждам, че сега вече е късно… Не знам забелязахте ли, но вчерашният клиент се яви подпийнал! При мене! Тука!