Впрочем, както често се случва в живота, всичко се оказа не чак толкова страшно и безнадеждно.
Ахасфер Лукич се прояви като човек, с когото е извънредно леко и приятно да се общува. Той беше абсолютно безобиден, не претендираше за нищо и се съгласяваше с всичко. Той веднага си изпра чорапите. Той веднага ме почерпи с червен хайвер — консерва. Той знаеше огромно количество най-нови и при това смешни анекдоти. Житейските истории, които разказваше, никога не бяха скучни. Някак си успяваше съвсем да не заема място. Винаги беше някъде наблизо и в същото време сякаш отсъстваше. Появяваше се в полето на моето внимание само тогава, когато аз нямах нищо против да го забележа. Бих казал, че той беше подръка. Той винаги беше подръка.
При все това в него имаше нещо, меко казано, загадъчно. Самият той винаги се стремеше да не оставя загадъчно впечатление за себе си и, като правило, това му се удаваше превъзходно: смешно сиво човече, много учтиво и съвършено безобидно. Но понякога, макар и рядко, в него или около него се мяркаше нещо неуловимо странно, нещо, което те караше да застанеш нащрек, нещо загадъчно и, дявол да го вземе, даже странно. Например, този негов поразителен бележник… или навика му да слага изкуственото си ухо в някакъв алхимически съд, или другия му навик — да бърбори нещо неразбрано в слушалката на изключения телефон… но да оставим това… За това — по-късно. Изобщо пък да не говоря за чантата му!
Първото нещо, което ме учуди, беше какви ли са течи невероятно големи заслуги, които има един нищожен застрахователен агент, за да го настанят при мен — човека, който вече почти е станал доктор на науките, човека, който прослави тази обсерватория… Да оставим науката — какво ти разбира нашият Суслопарин от наука? При мене, личния приятел на директора, да настанят някакъв сивичък застраховател! Уважаеми господа, това е една загадка! Нека поясним, че нашият заместник по общите въпроси, другарят Суслопарин К. И., не прави никога нищо без да има полза. И никога и за никого не прави нещо даром. Тогава сигурно от системата на държавното застраховане може да се извлече някаква огромна, но известна само на малцина полза, а ние с вас, простите смъртни, нещо не сме доразбрали и пропускаме да получим нещо твърде ценно и значително, когато лекомислено отминаваме скромния човек, който наднича в очите ни с надеждата да ни пробута застраховка за три рубли годишно… Формулирах тази загадка още в първия ден на запознанството ми с Ахасфер Лукич, но при другите ми грижи и неприятности тогава, се отнесох към нея изцяло и напълно равнодушно. Защо, в края на краищата, трябваше да се интересувам от хитрите машинации на другаря Суслопарин?
Учудих се, разбира се, и защо се нарича Ахасфер. Все исках да го питам: а какво общо има тук Ахасфер? И що за човек е бил този Лука, дето е нарекъл родния си син Ахасфер (Може пък и да не му е бил роден, кой знае? Тогава не е толкова жалко, но пак не разбирам…) Никак не е удобно, обаче, да питаш един почти непознат човек защо се нарича точно Ахасфер, а когато, за да спазя добрия тон при запознанството, го попитах за родителите му, той ми отговори: „О, моите родители живяха толкова отдавна…“ и веднага промени темата на разговора.
Учудваща беше и популярността на Ахасфер Лукич в Ташлинск. Когато заминавах за Ленинград, тук ни го беше виждал, ни го беше чувал някой, а сега, след две седмици само изгледаше сякаш в обсерваторията, че и в града, няма нито един човек, който да не се интересува от Ахасфер Лукич. Даже съвсем непознати хора ме спираха на улицата (в магазина, на Теренкур, на спирката), за да се поинтересуват какво става с Ахасфер Лукич и да му предадат чрез мен най-благи пожелания. Имаше и по-лош вариант: след страхливи озъртания наоколо ме молеха да предам, например, че оня договор там… може значи и да го подпишат, ама нямало да е лошо сумата на застраховката да се удвои. И чудна работа! Когато предавах тези съобщения, Ахасфер Лукич моментално разбираше за кого точно става дума, сякаш вече очакваше тези поздрави и предложения. Веднага след това, нейде от недрата на износеното му сако се появяваше неговият знаменит бележник с постоянно изпадащите страници и те започваха с такава скорост да пърхат между пръстите му, щото на човек му се струваше, че аха-аха ще пламнат от силното триене с въздуха. И наистина пламваха, виждал съм го неведнъж със собствените си очи: пламваха, горяха и не изгаряха…