Един моряк посочи дясно на борд.
– Виждам го!
Остин взе бинокъла на капитана и започна да наглася фокуса, докато накрая видя силует на кораб. Различи големите букви на червения корпус. Корабът принадлежеше на компания на име „Оушънъс Лайнс”1. На огромния издут нос на кораба бе изписано с бели букви името му: „Оушън Адвенчър”.
Корабите започнаха да се движат успоредно, на около четвърт миля разстояние един от друг. „Ериксон” сигнализира с прожекторите си и наду сирената, за да привлече вниманието на другия кораб. „Адвенчър” продължи, без да намалява. Капитанът нареди на екипажа да не спира опитите да установи контакт визуално или по радиото.
В полезрението им се появи петролната платформа. Беше кацнала в морето като четирикрака морска буболечка. Онова, което се набиваше най-много на очи, бяха една огромна сондажна кула и площадка за хеликоптер с форма на диск.
– Имат ли хеликоптер на платформата? – обърна се Остин към капитана.
– В момента се връща след спешен полет до болницата. Но и бездруго вече е късно за евакуация по въздуха.
– Нямах предвид евакуация. Може би хеликоптерът би могъл да качи някого на борда на кораба.
– Няма време. В най-добрия случай ще успее да прибере някои от оцелелите, ако има такива.
Остин свали бинокъла.
– Не бързайте да приготвяте чувалите за труповете. Може би все още има шанс да спасим платформата.
– Невъзможно е! Платформата ще потъне като камък, когато корабът се забие в нея.
– Огледайте средата на кораба – каза Остин. – И ми кажете какво виждате.
Капитанът погледна през бинокъла.
– Подвижно мостче. Увиснало е надолу почти до водата.
Остин изложи накратко плана си.
– Това е лудост, Кърт! Прекалено опасно е! И ти, и Джо може да загинете.
Остин го удостои с насилена усмивка.
– Не се обиждайте, капитане, но щом вицовете ви за нюфитата не ни убиха, нищо не е в състояние да го направи.
Капитанът се взря в решителното лице на Остин. Ако имаше хора, способни да извършат невъзможното, това бяха този американец и приятелят му.
– Добре – съгласи се Доуи. – Ще ви осигуря всичко необходимо.
Остин нахлузи непромокаемото си яке, дръпна ципа и излезе на палубата, където се намираше Дзавала. Джо познаваше приятеля си и не се учуди от дръзкия му и рискован план.
– Като се замислиш, схемата е съвсем проста – отбеляза той. – А шансовете ни не са особено големи.
– Малко по-добри от тези адът да замръзне, така ги изчислявам.
– Не е чак толкова зле, всъщност. Изпълнението обаче може да се окаже малко трудничко. Какво мисли капитан Доуи за плана ти?
– Смята, че сме луди.
Дзавала прикова поглед в големия контейнеровоз, който пореше сивото море успоредно на техния кораб, и бързият му ум започна да изчислява скоростта, посоката и условията.
– Капитанът е прав, Кърт – заяви накрая той. – Наистина сме луди.
– Значи си с мен.
Дзавала кимна.
– Да, по дяволите! Беше почнало да ми доскучава от теглене на айсберги.
– Благодаря, Джо. За мен всичко това се свежда до преценка на съотношението между риска и резултата.
Дзавала разбираше какво точно има предвид Остин.
– Колко хора има на платформата.
– Капитанът казва над двеста, плюс тези на кораба.
– Значи сметката е проста. Рискът е висок, но не и непреодолим, а в замяна може да успеем да спасим живота на над двеста души.
– Точно така – потвърди Остин, нахлузи спасителна жилетка и метна една на Дзавала.
Двамата сключиха договора със силно ръкостискане. Остин вдигна палци към капитана, който бе наблюдавал разговора им от мостика.
Под решителното командване на капитан Доуи корабът се завъртя и спря под такъв ъгъл към вятъра, че Остин и Дзавала да пуснат яркочервената петметрова надуваема лодка във водата откъм подветрената страна на кораба. „Ериксон” пречеше на вятъра да ги заблъска с цялата си сила, но лодката все пак се подмяташе върху вълните като гумено пате във вана.
Остин имаше малка радиостанция, прикачена към хендсфри микрофон и слушалка. Капитан Доуи щеше да го държи в течение на работата на екипите, които вдигаха котвите на платформата. Ако голямата северна платформа успееше да вдигне всичките си котви навреме, за да се премести от пътя на приближаващия кораб или ако в посоката на кораба настъпи промяна, капитанът щеше да се обади на Остин, който на мига щеше да прекрати изпълнението на плана си. Ако сблъсъкът на кораба и платформата ставаше неизбежен, Остин щеше да действа.
Остин увисна на корабния трап и гребените на вълните заблизаха краката му. После скочи в лодката. Усещането беше, че скача върху мокър батут. Тялото му щеше да отскочи нагоре, но той сграбчи ръкохватките се вкопчи в люшкащата се лодка.