Карина разпозна лицето му. Не знаеше името му – само, че е един от филипинските моряци, които беше виждала на кораба.
– Колко се радвам да ви видя! – въздъхна тя с облекчение.
– И аз много се радвам да ви видя, сеньорита – отговори мъжът и в очите му блесна хищно пламъче.
Инстинктът на Карина долови в гласа му заплаха. Тя се опита да надникне зад моряка.
– Нападателите отидоха ли си?
– Не – ухили се той. – Още сме на борда.
„Сме?”
Карина се опита да заобиколи филипинеца, но той направи крачка встрани и препречи пътя ѝ.
– Какво искате? – попита тя и съжали, че попита в мига, в който думите излязоха от устата ѝ.
Устните на филипинеца се извиха като парченца лебервурст в тиган с вряща мазнина.
– Дойдох да ви убия! – заяви той. – Но първо ще се позабавляваме.
Мъжът я сграбчи за раменете. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от нея, но много по-силен. Протегна крак зад глезена ѝ, притисна тялото ѝ към гърдите си и я събори на земята. Тялото му я прикова към пода. Карина се опита да го отблъсне, но той извади нож и разряза тънкия кожен колан на талията ѝ.
Тя размаха юмруци към лицето му и успя да нанесе няколко леки удара по необръснатата му физиономия, но те само го раздразниха. Той заби ножа в най-близкия палет, за да освободи и двете си ръце – и в този момент Карина изкрещя с пълно гърло. На кораба нямаше никой, който можеше да ѝ се притече на помощ, но пронизителният писък може би щеше да отвлече вниманието на нападателя.
Мъжът се отдръпна назад и тя се хвърли към ножа. Филипинецът обаче видя движението ѝ и стовари отворената си длан в лицето ѝ. Карина едва не загуби съзнание от удара и спря да се съпротивлява. Усети как той смъква дънките до коленете ѝ, почувства вонящия му дъх и чу тежкото му дишане. Можеше само немощно да се опитва да го отблъсне.
После чу тих мъжки глас.
– На твое място не бих го направил – каза гласът.
Филипинецът дръпна ножа от палета, трескаво се изправи на крака и се завъртя, за да се изправи лице в лице с натрапника.
В назъбения правоъгълник от светлина стоеше широкоплещест мъж. На фона на светлината, която го обливаше отзад, светлата му, почти бяла коса приличаше на ореол.
Филипинецът скочи към него с нож в ръка. Карина очакваше да чуе вик на болка след забиването на острието в плътта, но единственият звук беше дрънчене и стържене, сякаш някой точеше кухненски нож.
Остин държеше глинена плоча с клиновидно писмо, която бе видял да лежи на палубата. Когато влезе в контейнера, за да види какво става, държеше плочката до коленете си. Но щом мъжът се обърна, Остин разпозна лицето, което бе надникнало от палубата, докато той се катереше по въжената стълбичка и с бързина, която изненада нападателя му, вдигна плочата до гърдите си, за да се предпази от удара.
Острието се плъзна по плочата, без да ѝ навреди. Остин вдигна плочата високо над главата си и замахна. Глината се счупи в главата на моряка и се разпиля на дузина късчета. Като по чудо филипинецът остана прав няколко секунди, а после очите му се подбелиха и той се нагъна като акордеон.
Остин прекрачи потръпващото тяло и подаде ръка на жената. Тя я хвана и се изправи. С треперещи пръсти вдигна дънките си.
– Добре ли сте? – попита той. В кораловосините му очи се четеше загриженост.
Карина кимна и погледна гневно към тялото на моряка.
– Благодаря, че ме спасихте от това животно. Надявам се да сте го убили.
– Аз също. Вие от екипажа ли сте?
– Пътник съм. Нападнаха кораба. Дойдоха с хеликоптери. Откраднаха Навигатора.
Остин реши, че говори за някого от екипажа.
– Кого?
Карина забеляза объркването му.
– Навигатора. Това е… това е статуя.
Остин кимна. Отговорът на жената звучеше толкова логично, колкото и всичко останало. Той вдигна ножа, който бе паднал от ръката на моряка.
– Съжалявам, че трябва да избягам от местопрестъплението, но трябва да уредя едно-две неща. Помъчете се да си намерите някое друго скривалище. Ще поговорим по-подробно на вечеря.
Остин се провря през дупката в контейнера и изчезна. Карина остана замаяна на мястото си. Запита се дали не е сънувала този ангел спасител, който на един дъх спаси живота ѝ, хладнокръвно обезвреди нападателя ѝ и я покани на вечеря. Не знаеше кой е, но реши да последва съвета му. Погледна без капка съчувствие към филипинеца, който лежеше на пода, след което припряно се измъкна навън и изчезна в лабиринта между контейнерите.