– Как успя да се качиш на борда? Доколкото знам, прерязаха стълбичката.
– Сигурно са изровили нова отнякъде. На теб обаче ти беше много трудно да се качиш. Какво стана?
– Ела да изпием по едно кафе и ще ти разкажа цялата гадна история.
Двамата се отправиха към столовата, където си наляха по чаша горещо кафе и погълнаха два огромни сандвича с пастърма върху ръжени хлебчета. Кърт разказа на Джо за подвизите си на контейнеровоза с всички подробности, като започна с това как едва не загина при опитите си да се качи на борда.
– Някой е потрошил доста пари и е вложил много труд, за да открадне тази статуя – подсвирна тихичко Дзавала.
– Да, така изглежда. Хеликоптерите струват пари, а нападение в морето изисква организация. Да не споменаваме за връзките, необходими да внедриш две къртици на борда, за да помогнат на нападателите.
– Могли са просто да откраднат статуята и да избягат с нея – замисли се Дзавала. – Защо са искали да унищожат кораба и платформата?
– Като унищожат кораба ще заличат всички доказателства и свидетели. А петролната платформа е била просто средство. Морето е щяло да погълне всичко.
Дзавала поклати глава.
– Що за човек е способен да измисли подобен ужасен план?
– Някой с много студен и пресметлив ум – отвърна Остин. – Хеликоптерите трябва да са дошли от някоя площадка в океана. Намираме се достатъчно близо до сушата, за да дойдат оттам, но брегът е много каменист. Не си представям, че биха изминали голямо разстояние с тежък предмет, увиснал на въже.
– Старт от водата за нападение над подвижна мишена изглежда най-логичният вариант – съгласи се Дзавала.
– Което означава, че в момента може би губим време – каза Остин. – Възможно е все още да са някъде наблизо.
– За жалост на този кораб няма предвидени площадки за летателни машини – въздъхна Дзавала.
Остин замислено наклони глава.
– Помня, че капитан Доуи каза, че един хеликоптер трябвало да се върне на платформата. Да видим дали е пристигнал.
Той изпи едно болкоуспокояващо хапче с последната глътка от кафето си и тръгна към вратата на столовата. Капитан Ланге ги приветства на мостика. Остин взе един бинокъл и го обърна към платформата. Видя, че на нея има хеликоптер.
– Страхотен наблюдателен пост – прецени той. – Видяхте ли от коя посока са долетели нападателите?
– Не, за съжаление. Всичко стана много бързо – споменът за случилото се накара лицето на Ланге да се зачерви от гняв.
– Какво знаете за двамата филипински моряци, които са помогнали на нападателите? – попита Остин.
– Избрахме ги според обичайната практика – отвърна Ланге. – В документите им нямаше нищо, което да подсказва, че са пирати.
– Възможно е мъжете, които са работили тук, да не са били истинските собственици на тези документи – обади се Дзавала.
– Какво искате да кажете?
– Че или са откраднали документите от истинските моряци, или са ги убили, за да се доберат до тях.
– В такъв случай можем да добавим към престъпленията на тази банда още две убийства – въздъхна Остин.
Капитанът тихо изруга.
– Знаете ли, понякога, когато стоя тук и направлявам този огромен кораб през океана, се чувствам като самия Нептун. И тогава се случва нещо такова и човек осъзнава колко е безсилен всъщност. Предпочитам да си имам работа с морето, отколкото с чудовища от моя собствен вид.
Остин знаеше от опит за какво говори капитанът, но трябваше да оставят философските разговори за друг път.
– Чудех се дали ще имате нещо против да се свържете с платформата – каза той и обясни на капитана какво имат предвид двамата с Дзавала.
Ланге веднага се отправи към радиото. Отначало операторите на платформата не искаха да изпратят хеликоптера на оглед, но промениха мнението си, когато Ланге каза, че молбата идва от човека, който е спасил от гибел и платформата, и работниците на нея.
Двайсет минути по-късно хеликоптерът се издигна над платформата и измина краткото разстояние до контейнеровоза. Кацна на широката предна палуба и Остин и Дзавала претичаха под все още въртящите се ротори. Само след секунди хеликоптерът отново бе във въздуха. Едва бяха нагласили интеркомите си, когато пилотът се обади:
– Накъде, господа?
Нападателите имаха голяма преднина, което означаваше, че едва ли ще са някъде близо до кораба. Остин помоли пилота, който се казваше Райли, да измине осем километра в произволна посока, а после да насочи машината в разширяваща се спирала на ниска височина с център кораба.
Райли вдигна палци и хеликоптерът се понесе на запад със скорост около сто и шейсет километра в час.