Той разгледа папката за артишока.
– Казваш, че ти го е донесла една млада дама от Философското общество?
– Да. Работи в библиотеката им.
– Навярно нямаше дори да го погледна втори път, ако не беше решетката.
Анджела я беше оставила на Харис. Сега професорът вдигна надупчения картон, погледна го с отвращение и го остави настрана.
– Учудвам се, че Джеферсън е използвал нещо толкова примитивно.
– Все още не съм убеден, че в този трактат има скрито послание – призна Харис.
– Има само един начин да разберем – отговори професорът.
Той сканира колонките от букви на компютъра и започна да трака по клавишите. Буквите се подреждаха и преподреждаха на екрана и след няколко минути се появи дума.
„ОРЕЛ”.
Харис погледна към екрана и се разсмя.
– Трябваше да се досетим. Орел – така се е казвал любимият кон на Джеферсън.
Професорът се усмихна.
– Бабидж би продал душата си за компютър, който да има само една десета от капацитета на този.
Той написа кодовата дума и после въведе инструкции компютърът да я използва за дешифриране на съобщението, което бе сканирал по-рано.
Писмото, което Джеферсън бе написал на Луис през 1809 година, се появи на екрана.
Харис се наведе над рамото на професора.
– Не мога да повярвам какво чета – промълви той. – Това е лудост.
Той извади листа със странните рисунки.
– Анджела мисли, че тези думи са финикийски.
– Съвпада с това, което източникът на Джеферсън в Оксфорд е написал в писмото си.
Внезапно Харис изпита огромна умора.
– Имам чувството, че може да сме се натъкнали на нещо важно.
– От друга страна, тази вълшебна приказка може да е измама – продукт на някой находчив мозък.
– Наистина ли мислите така, сър?
– Не. Мисля, че документът е истински. Това, което пише вътре, обаче, е друга работа.
– Какво трябва да направим според вас?
Професорът дръпна брадата си толкова силно, че беше цяло чудо, че не я отскубна.
– Трябва да действаме мнооого внимателно! – отговори той.
1 Стеганография – науката на скриване на една информация в друга – Б. пр.
17.
Уличното движение по улица „Пи”, където се намираше посолството на Република Ирак, беше натоварено. Пред триетажната къща „Бордман“ – исторически паметник от деветнайсети век в римски стил, се нижеше поток от лимузини и луксозни коли и от време на време спираше, за да избълва мъже в смокинги и жени във вечерни рокли.
Портиерът махна на едно такси да се приближи и да заеме мястото на потегляща дипломатическа лимузина и отвори вратата откъм мястото до шофьора. Отвътре излезе Карина Мечади. Гъвкавата ѝ фигура бе обвита в дълга до глезена кадифена рокля в чернокафяво – цвят, който подхождаше на разкошната ѝ коса, прибрана във френски кок. Широкото деколте на роклята разкриваше прекрасната ѝ кожа, на границата на благоприличието и изкусителността. Бял бродиран шал покриваше голите ѝ рамене и подчертаваше кадифената ѝ мургава кожа.
Тя благодари на портиера с усмивка, която накара ритъма на сърцето му на човек на средна възраст да се вдигне до нездравословно ниво, и последва останалите гости през красивата арка на входа. Един млад служител от посолството погледна към поканата ѝ със златен ръб и отметна името ѝ в списъка.
– Благодарим, че дойдохте на приема ни, госпожо Мечади. Посолството на Ирак ви приветства като наша гостенка.
– Благодаря – отговори Карина. – Радвам се, че съм тук.
Преддверието кънтеше от глъчката, създадена от разговорите на десетките гости. Карина обходи помещението с дръзките си сини очи и се зачуди дали да се задържи тук, или да се измъкне в някоя странична стая. Останалите гости забелязаха присъствието ѝ и се обърнаха към нея. Гласовете им затихнаха.
Карина не беше висока, но притежаваше завладяващо физическо присъствие, което сякаш притегляше внимание. Дамите в стаята усетиха женския ѝ магнетизъм и инстинктивно стиснаха ръцете на придружителите си. Отпуснаха се едва когато от тълпата се откъсна висок мъж на средна възраст и се запъти към гостенката.
Тракна с токове и се поклони галантно.
– Карина Мечади, Ангелът на антиките, ако не се лъжа.
Карина бе получила това звание благодарение на един анонимен автор на статия, публикувана в списание „Смитсониън”. Тя се усмихна любезно и пое контрола над разговора.
– Никога не съм обичала това описание, господин…
– Извинете, госпожо Мечади. Казвам се Антъни Саксън и се извинявам безкрайно, ако съм ви засегнал.