— Наричайте ме Джеф — предложи той, когато се запознахме.
Имахме няколко срещи за напътствия, преди да потеглим.
— Това са вашите таймери — каза ни Джеф Монро. — Изобщо няма да ги отделяте от тялото си. Щом си ги сложите в службата на времето, не ги махате, докато не се върнем напред по линията. Къпете се с тях, спите с тях, носите ги и когато… ъъ, осъществявате всякакви интимни действия. Предполагам, че причината е очевидна и за вас. За хода на историята ще бъде разрушително, ако някой таймер попадне в ръцете на човек от двайсети век. Затова не отделяте устройствата от телата си нито за миг.
(— Лъже — обясни ми Сам, когато повторих указанията пред него. — Как, по дяволите, човек назад по линията ще знае какво да прави с таймера? Истината е, че понякога туристите трябва да се изнесат много чевръсто от някой момент — за да не бъдат линчувани например. Куриерът не може да си позволи риска някой от тях да е оставил таймера си в хотела. Само че не смее да им каже това.)
Таймерите, които Джеф Монро ни раздаде, се различаваха малко от онзи, който носих при пробните си скокове във времето със Сам. Не можехме да ги управляваме, защото бяха запечатани, и се задействаха само от куриера. Разумно решение — службата на времето не би допуснала туристите да се шляят сами в миналото.
Нашият куриер обясняваше надълго и нашироко какви последствия може да има внасянето на промени в миналото и ни умоляваше да не си търсим белята.
— Не говорете, освен ако някой не ви заговори, но и в такъв случай бъдете пестеливи в думите си. Не използвайте жаргон, няма да ви разберат. Възможно е да разпознаете други пътешественици във времето. В никакъв случай не ги заприказвайте и не ги поздравявайте, пренебрегвайте и всякакви знаци на внимание от тяхна страна. Ако някой наруши тези указания, дори и съвсем невинно, разрешителното му за пътуване във времето може да бъде отменено незабавно и той ще бъде върнат тутакси напред по линията. Разбрахте ли?
Кимнахме сериозно, а Джеф Монро добави:
— Представете си, че сте преоблечени християни, промъкнали се тайно в Мека, свещения град на мюсюлманите. Не сте застрашени, докато не бъдете разкрити, но ако хората наоколо научат какви сте, загазили сте здравата. За ваше добро е да си затваряте устите, докато сте назад по линията. Разглеждайте, без да приказвате. Нищо няма да ви сполети, ако не привлечете вниманието към себе си.
(Научих от Сам, че туристите твърде често си търсят белята с хората назад по линията, колкото и да се стараят техните куриери да избягват такива произшествия. Понякога куриерът успява да замаже положението с умело подметнати думи — например обяснява на засегнатите, че чужденецът всъщност е смахнат. Друг път не е толкова лесно и куриерът е принуден да заповяда незабавна евакуация на всички туристи. Той обаче е длъжен да остане, докато не изпрати всичките си повереници в безопасност напред по линията, затова неколцина куриери вече са загинали при изпълнение на дълга си. В най-оплесканите случаи се намесва времевият патрул — отстранява нехайния пътешественик от екскурзията и така предотвратява нежеланите последствия. Сам ми каза:
— Един богат скапаняк може направо да се побърка от бяс, когато в последния момент се появи патрулен и му заяви, че няма да участва в скока, защото ще направи страхотен гаф в миналото. Просто не им стига умът да разберат. Обещават да се държат добре и за нищо на света не искат да повярват, че обещанията им нищо не струват, защото постъпката вече е записана и архивирана. Лошото с повечето тъпи туристи е, че не умеят да мислят в четири измерения.
— И аз не умея, Сам — промърморих смутено.
— Ще се научиш — натърти той. — Иначе лошо ти се пише…)
Преди да попаднем в 1935 година, ни подложиха на кратък хипнокурс за обществото по онова време. Натъпкаха ни с данни за Великата депресия, новия курс на Рузвелт, ролята на семейния клан Лонг в политиката на Луизиана, издигането на Хюи Лонг, неговата програма „Споделено богатство“, с която искал да взема от богатите и да дава на бедните, враждите му с президента Франклин Делано Рузвелт, мечтата му самият той да се кандидатира за президент през 1936 година, дръзкото му пренебрежение към традициите, обаянието му на демагог. Научихме и достатъчно дреболии за живота през 1935-а — знаменитости, шампионати, състояние на борсата, — за да не се чувстваме безнадеждно объркани.
Накрая ни облякоха според модата от 1935 година. Подхилвахме се и подмятахме шегички, докато се перчехме един пред друг в тези старовремски одежди. Джеф Монро ни проверяваше и напомняше на мъжете да следят панталоните им винаги да са закопчани, а на жените — че е немислимо да си показват гърдите от зърната надолу. Неуморно ни предупреждаваше, че ще попаднем в епоха със строги нрави, когато невротичното потискане на желанията се е смятало за добродетел, а привичното за нас свободно поведение би било заклеймено като грешно и безсрамно. Най-после бяхме готови.
Отведоха ни горе в надземния Ню Орлиънс, защото не би се отразило добре на здравето ни да скочим от някое подземно ниво, което не е съществувало в миналото. Службата на времето поддържаше стая в сградата на един пансион, откъдето се извършваше прехвърлянето в двайсети век.
— Потегляме назад по линията — оповести Мадисън Джеферсън Монро и включи нашите таймери.
14.
Изведнъж се озовахме в 1935 година.
Не забелязахме никакви промени в мърлявата стая, където бяхме, и все пак знаехме, че сме назад по линията.
Носехме тесни обувки и смешни дрехи, имахме истински банкноти и монети, защото тук никой не би се съгласил да платим с пръстовите си отпечатъци. Човекът, подготвил екскурзията, ни бе запазил стаи в голям хотел на брега на канала точно до Френския квартал. Джеф Монро ни предупреди за последен път да не се набиваме на очи и ни поведе натам.
Потоците от автомобили ни се сториха фантастично гъсти за година, в която уж имало депресия, а шумотевицата беше стъписваща. Вървяхме нехайно двама по двама с Джеф Монро отпред. Пулехме се във всички посоки, но това не би настроило никого подозрително. Местните хора сигурно щяха да помислят, че сме туристи, изтърсили се току-що от Индиана. Нищо в любопитството ни не подсказваше, че сме се изтърсили току-що от 2059 година.
Тибодо — тузарят от енергийната компания, не можеше да се опомни от гледката на кабелите над улиците, опънати от стълб към стълб.
— Чел съм за това — повтаряше той, — но все не ми се вярваше!
Жените си бъбреха неспирно за модата. В този горещ, задушен септемврийски ден всички наоколо се бяха покрили с плат от шията до глезените. Жените в групата не можеха да го проумеят.
Никой от нас не бе свикнал с истинска влажна жега — такива условия са недопустими в подземните ни градове, а само смахнатите се качват горе, когато климатът се вкисне чак толкова. Потяхме се, задъхвахме се.
И в хотела нямаше климатици, май още не бяха изобретени.
Джеф се зае да ни настани. Щом се подписа в регистрационната книга, администраторът — естествено, той беше човек, а не компютърен терминал — удари по звънеца и призова с крясък цял орляк дружелюбни чернокожи пикола, които налетяха да разнесат багажа ни по стаите.
Чух мисис Биенвеню, съпругата на адвоката, да му шепне:
— Как мислиш, те роби ли са?
— Не и тук! — скастри я той. — Робите са били освободени седемдесет години по-рано!
Администраторът май дочу разговора им. Питах се какво ли си е помислил.
Куриерът бе решил аз и мис Чембърс да спим в една стая. Обясни, че ни е регистрирал като мистър и мисис Елиът, защото не било разрешено двойка без брак да се настанява заедно в хотел, ако ще и да са в една и съща туристическа група. Флора ме изгледа с бледичка, но обнадеждена усмивка и каза: