Намерих най-близкия комуникатор, притиснах палец към сензора и опитах да се обадя на Сам.
— Не отговаря на домашния си номер — осведоми ме главната информационна система. — Да го издирим ли?
— Да, моля — казах, без да се замисля.
Миг по-късно се наказах с пестник по челото за тъпотията. Как ще си е вкъщи бе, идиот, като е назад по линията в 1559-а!
Но комуникационната мрежа вече го проследяваше. Вместо да постъпя разумно и да прекъсна връзката, стърчах там като слабоумен и чаках неизбежното съобщение, че не е открит никъде.
След три минути чух безизразния глас:
— Намерихме лицето, което търсите, в Найроби. Очаква вашето обаждане. Моля решете дали искате да продължите.
— Продължавайте — промърморих и абаносовите черти на Сам цъфнаха на екрана.
— Да не си загазил, дете мре? — попита той.
— Ама ти какво правиш в Найроби?! — изврещях аз.
— Позволих си малка почивка сред своята раса. Не биваше ли да съм тук?
— Чуй ме — аз съм в почивка между куриерските задачи и допреди малко бях в Истанбул през 1559-а, където те срещнах.
— И какво от това?
— Как е възможно да си там, щом си в Найроби?
— Както е възможно да има двайсет и двама екземпляри от твоя арабски лектор, които гледат как римляните коват Исус с пирони. Мамка му, човече, кога ще се научиш да мислиш в четири измерения?
— Значи в 1559-а е друго твое „аз“?
— Силно се надявам, готин! Той си е там, аз съм си тук! — разсмя се Сам. — Човече, такива дреболии не бива да ти опъват нервите. Вече си куриер, забрави ли?
— Чакай малко. Чакай… Ето какво се случи. Влязох в Покрития пазар, знаеш го, и ти беше там в мавърска премяна, аз креснах и се втурнах към тебе да ти кажа „здрасти“. А ти не ме позна, Сам! Започна да размахваш ятагана си, да ме обсипваш с ругатни, а на английски ми каза да ти се разкарам от главата и…
— Ей, мой човек, нали знаеш, че е забранено да си бъбриш с други пътешественици във времето, когато си назад по линията. Ако не сте се прехвърлили от една и съща точка в текущото време, не бива да му обръщаш внимание, дори да си го разпознал. Тези дружески срещи са забранени, защото…
— Да бе, знам, но нали бях аз! Не съм си помислял, че ще ме напъдиш заради правилата. Дори не ме позна!
— Естествено. Защо си толкова огорчен, хлапе?
— Все едно имаше амнезия. Уплаших се.
— Че нали е било немислимо да те позная?
— Какви ги дрънкаш?
Сам прихна.
— Парадоксът на едновременността! Само не ми разправяй, че не са ви говорили за него!
— Споменаха нещо, Сам, но аз не се задълбочавах особено в тези неща.
— Ами задълбочи се сега. Знаеш ли през коя година се помотах из миналото на Истанбул?
— Не.
— През 56-а или даже 55-а, нещо подобно. А с тебе се запознахме едва тази пролет. Онзи Сам, когото си намерил в 1559-а, изобщо не те е виждал дотогава. Едновременно пребиваване в миналото, чатна ли? Ти си тръгнал от точка в текущото време през 2059 година, а аз — от 55-а, май тогава беше. Затова си ми бил непознат, а ти си ме познавал. Сега схвана ли поне една от причините защо куриерите не бива да заприказват свои приятели, на които се натъкват назад по линията?
Започнах да схващам.
— Започвам да схващам — уверих Сам.
— За мен си бил някакъв тъп новак, който се опитва да ми докара беля на главата, може би дори доносник на патрула. Не съм те познавал и не съм искал да ми досаждаш. Като си порових в паметта, се сетих, че имаше такава случка, когато бях там. Някой от дошлите назад по линията ме ядоса на пазара. Смешно е обаче, че не те разпознах, когато те видях по-късно!
— Имах фалшива брада.
— Може би затова. Е, сега всичко ли ти се намести в главата?
— Парадоксът на едновременността. Ясно.
— И ще запомниш да стоиш настрана от старите си приятелчета, когато си назад по линията?
— Можеш да се обзаложиш. За Бога, Сам, много ме уплаши с онзи ятаган!
— Иначе как си?
— Страхотно. Наистина.
— Внимавай с парадоксите, хлапе — настоя Сам и ми прати въздушна целувка.
С огромно облекчение се махнах от комуникатора и се пренесох назад по линията в 1650 година, за да гледам как строят джамията на Сюлейман Великолепни.
24.
Темистоклис Метаксас беше старшият куриер за втората ми времева екскурзия във Византия. От мига, когато се запознах с него, аз си знаех, че този човек ще има твърде важна роля в съдбата ми. Познах.
Метаксас приличаше на петле с ръста си малко над метър и половина. Черепът му беше с триъгълни очертания, плосък в темето и изострен към брадичката. Косата му, гъста и къдрава, вече посивяваше. Предполагам, че беше на петдесетина години. Имаше малки и блестящи тъмни очи, гъсти вежди и голям остър нос. Устните му бяха вечно присвити навътре и изглеждаше, че изобщо няма устни. По него не можеше да се види грам мазнина, а и беше необичайно силен за дребния си ръст. Ниският му глас покоряваше.
Метаксас преливаше от обаяние. Или е по-точно да кажа наглост?
По малко и от двете, струва ми се. За него цялата вселена се въртеше около собствената му личност. Звездите се появяваха само за да го огряват с лъчите си. Ефектът на Бенчли беше открит единствено за да му позволи да броди из епохите на миналото. Ако някога го споходеше смъртта, космосът щеше да се разпадне.
Бил сред първите, започнали работа като куриери преди повече от петнайсет години. Ако бе поискал, със сигурност е щял да се издигне и до шеф на цялата куриерска служба с цял взвод порочни секретарки, свободен от принудата да се бори с бълхите в стария Византион. Но Метаксас избрал да си остане куриер и да не се занимава с нищо друго, освен с екскурзиите в миналото на Византия. На практика се смяташе за жител на империята и дори прекарваше почивките си в онези времена — в началото на дванайсети век имаше вила в предградията.
Покрай основното си занимание беше затънал в дребни и по-тежки нарушения на закона, облагите от които биха секнали, ако напусне работата си. Затова не я напускаше. Патрулните се бояха до вцепеняване от него и го оставяха да прави каквото иска. Разбира се, на Метаксас му стигаше здравият разум да не се набърква в миналото така, че да предизвика сериозни промени в текущото време, но иначе си присвояваше назад по линията какво ли не без никакви задръжки.
Когато се срещнахме за пръв път, той ми каза:
— Не си живял, докато не преспиш с някоя от прабабите си.
25.
Групата беше голяма: дванайсет туристи, Метаксас и аз. Винаги добавяха туристи в неговите екскурзии, защото беше извънредно способен куриер и хората искаха да пътешестват във времето с него. Аз бях присламчен като помощник, за да натрупам още опит преди първата ми самостоятелна задача.
В нашата дузина имаше три млади хубавици — студентки в „Принстън“, чиято разходка във Византион беше подарък от техните родители, явно мечтаещи дъщерите им да научат поне нещичко. С нас щяха да дойдат и две от неизменните заможни семейни двойки — една от Индианаполис и една от Милано. Към тях се добавяха двама младеещи и очевадно хомосексуални спецове по вътрешен дизайн от Бейрут. Участваше и наскоро разведен експерт по медийни манипулации от Ню Йорк на около четирийсет и пет години, изгладнял за жени. Следваха кръглолик и нисичък гимназиален учител от Милуоки, който се стремеше да подобри квалификацията си, и съпругата му. Накратко — типичната шарения.
Още към края на първия инструктаж трите момичета от „Принстън“ и двамата дизайнери, както и съпругата от Индианаполис видимо жадуваха да се напъхат в постелята, с Метаксас. Никой не ме удостои с повече от бегъл поглед.
— Друго ще бъде, щом започне екскурзията — утеши ме Метаксас. — Няколко от жените ще ти пуснат. А ти искаш, нали?