— Браво, чудесно. Бил ли си там?
— В Истанбул ли? Пет пъти.
— Не в Истанбул, а в Константинопол.
— Все същото е.
— Нима?
— Аа, в Константинопол… — сетих се аз. — Много е скъпо.
— Не винаги — подхвърли чернокожият Сам. Докосна с палец запалването на нова цигарка с трева, наведе се внимателно и я пъхна между устните ми. — Да не си дошъл в Долния Ню Орлиънс пак да учиш история на Византия?
— Дойдох, за да избягам от работата си.
— Толкова скоро ли ти омръзна Византия?
— Омръзна ми да бъда трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън.
— Нали каза, че си…
— Знам какво казах. Византия е това, което изучавам. А трети помощник-съдия е онова, което върша. Тоест вършех.
— Защо?
— Съдия Елиът от Най-върховния федерален съд на Щатите ми е чичо. Според него трябвало да си намеря свястна работа.
— Не е ли задължително да си завършил право, за да бъдеш помощник-съдия?
— Вече не — обясних аз. — Всъщност машините извличат всички данни. Помощниците са само придворни. Те хвалят съдията за блестящия му интелект, обгрижват го, подлагат му се и така нататък. Изтърпях осем дни и се пъхнах в капсулата.
— Имаш си проблеми — мъдро отбеляза Сам.
— Аха. Страдам от съчетан пристъп на трънчета в задника, досада към света, запор на сметки заради просрочени данъци и смътни амбиции.
— Искаш ли да опиташ и сифилис в последен стадий? — предложи Хелън.
— Не точно сега.
— А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта — попита Сам, — щеше ли да се вкопчиш в него?
— Само дето не знам каква ми е съкровената мечта.
— Затова ли каза, че страдаш от смътни амбиции?
— Отчасти.
— Но ако знаеше за какво си мечтаеш, поне щеше ли да си мръднеш пръста, за да го постигнеш?
— Щях.
— Дано говориш сериозно — натърти Сам, — защото иначе ей сега ще те разоблича. Просто се навъртай около мен.
Изрече го много разпалено. Възнамеряваше да ме направи щастлив и насила, ако се наложи.
Разменихме си партньорките и аз се спогодих добре с Хелън, която имаше стегнато бяло дупе и владееше до съвършенство гладката си мускулатура. Но и тя не беше съкровената ми мечта. Сам ми отпусна три часа дрямка и изпрати момичетата. На сутринта се освежих в банята и разгледах апартамента. Установих, че е украсен с предмети от какви ли не епохи и места. Шумерска глинена плочка с клинопис, чаша от Перу, стъклен бокал от Рим, наниз египетски керамични мъниста, средновековен боздуган и ризница, няколко броя „Ню Йорк Таймс“ от 1852 и 1853 г., цял рафт книги, подвързани с щампована телешка кожа, две ирокезки маски, огромна колекция африкански сувенири и още какво ли не — задръстваха всяка нишичка, пролука и вдлъбнатина. Както ми беше мътна главата, аз си рекох, че Сам си пада по антиквариата, и повече не помислих за това. След седмица забелязах, че всичко в колекцията му изглежда току-що изработено. Тогава си казах, че е фалшификатор на антики.
— Работя почасово в службата на времето — възрази Сам.
4.
— В службата на времето — казах му аз — гъмжи от скаутчета с гранитни челюсти. Пък твоите са закръглени.
— И носът ми е сплескан, вярно. Не съм и скаутче. Въпреки това работя почасово в службата на времето.
— Не ми се вярва. Там има само симпатяги от Индиана и Тексас. И то бели симпатяги, каквато ще да е расата, вярата и цветът им.
— Говориш за времевия патрул — уточни Сам. — Аз съм времеви куриер.
— Има ли разлика?
— Има.
— Прости ми за невежеството.
— Невежеството не може да бъде простено, а само излекувано.
— Разкажи ми тогава за службата на времето.
— Разделена е на две — времеви патрул и куриерска служба. Хората, които разказват расистки вицове, накрая попадат в патрула. А хората, които измислят расистките вицове, стават куриери. Чатна ли?
— Не съвсем.
— Човече, като си толкова тъп, що не си черен? — благо вметна Сам. — Времевият патрул дебне за парадокси. Времевите куриери водят туристите назад по линията. Куриерите мразят патрулните, патрулните мразят куриерите. Аз съм куриер. През януари и февруари съм по маршрута Мали-Гана-Гао-Куш-Аксум-Конго, през октомври и ноември водя в Шумер и Египет на фараоните, понякога и по маршрута Наска-Мочика-Инка. Ако не им стигат хора, поемам кръстоносните походи, Магна харта, 1066-а и Азенкур. Три пъти водих група на превземането на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход и два пъти, когато го превземат турците през 1453-та. Ухапи се по дупето, бледолики!
— Сам, измисляш си!
— Да бе, да. А всички тия неща наоколо виждаш ли ги? Домъкнах ги по линията под носа на патрулните, а те се усъмниха само веднъж. Един се опита да ме арестува в Истанбул през 1563-та, ама аз му отрязах топките и го продадох на султана за десет жълтици. Хвърлих таймера му в Босфора и го зарязах да си изгние като евнух.
— Не си го направил!
— Не съм — призна Сам. — Но ми се искаше.
Очите ми блеснаха. Надушвах, че незнайната съкровена мечта пулсира току до върховете на пръстите ми.
— Сам; заведи ме скришом във Византия!
— Ти се заведи. Постъпи на работа като куриер.
— Ще мога ли?
— Винаги търсят хора. Момче, къде ти е акълът? Наричаш се дипломиран историк, а още не си помислял за работа в службата на времето?!
— Мислил съм — възмутих се аз. — Но не и сериозно. Изглежда… ами изглежда твърде лесно. Връзвам си таймер на китката и отивам във всяка епоха, която е съществувала… Все едно мамя, схващаш ли?
— Схващам, ама ти не схващаш. Ще ти кажа какво те спъва, Джъд. Ти обичаш сам да се проваляш.
Знаех си, че е така, но той как отгатна толкова бързо?
— Най-силно ти се иска да пътуваш назад по линията, както е с всяко момче, дето има поне два синапса в мозъка и здрава патка. Затова обръщаш гръб на желанието си и вместо да отидеш в службата на времето, оставяш ги да те наместят на безполезна работа, от която пък офейкваш при първия удобен случай. И къде се озова? Какво има пред тебе? Ти си на… колко — двайсет и две ли?…
— Двайсет и четири…
— … и току-що си зарязал една кариера, но не си мърдаш пръста да започнеш друга, а да знаеш, че когато ми писне от тебе, ще те изритам оттук. И какво ще правиш, като ти свършат мангизите?
Не отговорих. Сам не се отказваше:
— Джъд, май ще останеш без петак след половин година. Тогава можеш да се уредиш да топлиш легълцето на някоя богата вдовица, ще си подбереш по-свястна в регистъра „Пламтящи слабини“…
— Гнус!
— Или можеш да постъпиш в полицията на халюцинациите, ще помагаш в борбата за опазване на обективната действителност…
— Гадост!
— Можеш и да се върнеш в Най-върховния съд и да отдадеш белоснежното си задниче на съдия Матачине…
— Отврат!
— А можеш и да избереш каквото е трябвало да сториш поначало — започваш работа като времеви куриер. Разбира се, няма да го направиш, защото си загубеняк и неизменно предпочиташ най-нежеланото от тебе. Прав ли съм?
— Бъркащ, Сам.
— Я стига бе…
— Опитваш се да ме ядосаш ли?
— Не, готин. — Той ми запали цигара с тревица. — Отивам да се трудя в смъркалницата след половин час. Ще ме намажеш ли с балсам?
— Сам се намажи, антропоид такъв. Изобщо няма да докосвам прекрасната ти черна плът.
— Аха, агресивната хетеросексуалност пак показа грозната си муцуна!
Той остана само по еластичен слип и сипа ароматни масла в автоматичната си баня. Манипулаторите на машината описваха кръгове като паешки крачета, докато го излъскваха до блясък.
— Сам — обадих се аз, — искам да постъпя в службата на времето.
5.
МОЛЯ ОТГОВОРЕТЕ НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ
Име: Джъдсън Даниъл Елиът III