— Началото на болестта — редеше Райли невъзмутимо до безчувственост — се разпознава по втвърдяване и подуване на жлезите подмишниците и в слабините. Подутините бързо се уголемяват до размера на яйца или ябълки. Погледнете онази жена…
Тя беше млада, изнурена, смазана от ужаса. Опипваше отчаяно нарастващите подутини и се клатушкаше покрай нас по задимената улица.
— Следват — продължи Райли — черните петна, отначало по ръцете и бедрата, после по цялото тяло. Появяват се циреите, чието пробождане и изстискване не носи никакво облекчение. По-нататък изпадат в делириум, безумие, а смъртта настъпва винаги на третия ден след появата на подутините. Погледнете тук… — Жертва в последния стадий, захвърлена да стене на улицата. — И тук… — Бледи лица, надничащи от прозорец. — И там… — Купчина трупове пред вратата на конюшня.
Къщите бяха залостени, работилниците и дюкяните — със заковани врати и прозорци. На улицата бяха само заразените, щъкащи в безнадеждно търсене на лечител, на поп, на чудотворец.
От далечината до ушите ни стигаха накъсани, изтерзани звуци на какви ли не инструменти. Райли май остана доволен.
— Шествие на бичуващи се покаяници! — извика въодушевен. — Елате с мен, не бива в никакъв случай да го изпуснем!
Бичуващите се дойдоха по кривите улици — голи до кръста мъже и жени, мръсни и окървавени. Някои свиреха, повечето размахваха камшици с възелчета на жилите и неуморно биеха с тях по голите си гърбове, гърди, бузи, ръце, чела. Мънкаха фалшиво псалми, стенеха измъчено, препъваха се напред. Някои вече бяха болни. Без да ни погледнат, те се затътриха по безлюдна пресечка към опустяла църква.
А ние — щастливите туристи във времето, продължихме да прекрачваме мъртвите и умиращите, защото нашият куриер искаше да изпием чашата на това преживяване до дъното.
Гледахме как струпаните за изгаряне тела почерняват и се пукат.
Гледахме как гният други тела, нахвърляни в полето.
Гледахме как поразен от чумата мъж събори на земята поразена от чумата жена и разтвори краката й за последно, отчаяно задоволяване на похотта.
Гледахме как яхнали конете си свещеници бягаха от своето паство, молещо небесата за милост.
Влязохме в неохраняван от никого дворец, за да гледаме как наплашени хирурзи пускат кръв на умиращ благородник.
Видяхме друга колона от странни, покрити с черно от главата до петите същества, които пресякоха пътя ни под ъгъл, лицата им бяха скрити зад огледални плочки. Потреперихме от грозотата на това кошмарно шествие, на тези безлики демони и твърде бавно осъзнахме, че сме се засекли с друга група туристи.
Райли ни беше подготвил хладнокръвно статистическо резюме.
— Смъртността от чумата е била от една осма до две трети от населението в различните области. Според приблизителните оценки Европа е загубила една четвърт от населението си. Заедно с другите заразени райони в света смъртността е била общо около трийсет и три процента. Иначе казано, подобна епидемия в наше време би отнела живота на повече от два милиарда души.
Гледахме как от покрита със слама колиба излиза жена и подрежда едно по едно телата на пет деца, за да ги откарат каруците на чистачите.
— Аристокрацията била унищожена — продължи Райли, — настъпили огромни промени в линиите на наследяване. Имало и необратими културни последици, защото измирали всички художници или поети от цели школи, всички образовани монаси в някой манастир. И психологическото въздействие било много трайно. Поколения наред хората смятали, че живелите в средата на четиринайсети век са си навлекли с нещо гнева Господен, и очаквали Бог да се разгневи отново всеки момент.
Ние бяхме единствените зрители на масово погребение. Двама млади и боязливи свещеници мърмореха словата си над стотина петнисти, подути тела, звъняха с малките си камбанки, пръскаха светена вода и накрая дадоха знак на гробарите да подпалят дървата.
— Чак в началото на шестнайсети век — осведоми ни Райли — населението се възстановило до броя си отпреди 1348 година.
Не бих могъл и да предположа как останалите от групата понасяха тези страхотии, защото всички бяхме скрити в скафандрите си. Повечето ми спътници вероятно бяха очаровани и възбудени. Чувал съм, че за заклетия любител на чумата е обичайно да изреди всички четири екскурзии, като започне в Крим. Мнозина са минавали през този цикъл по пет-шест пъти. Собствената ми реакция беше постепенно отслабващ потрес. Човек се приспособява и към чудовищния ужас. Мисля си, че до десетата екскурзия и аз бих станал хладно безстрастен като Райли, този извор на статистически данни.
В края на нашата обиколка из ада отидохме в Уестминстър. На каменните плочи пред двореца хора от службата на времето бяха очертали червен кръг с диаметър пет метра. Това беше мястото за нашия скок. Събрахме се в средата. Помогнах на Райли в настройването на таймерите, които бяха закрепени отвън на скафандрите. Той даде сигнала за прехвърлянето.
Двама болни от чума се влачеха покрай двореца и станаха свидетели на отпътуването ни. Съмнявам се това да ги е обезпокоило. Когато гине целият свят, на кого му пука за изчезването на десет черни демона?
41.
Появихме се под матов купол, предадохме замърсените си скафандри и излязохме обеззаразени, пречистени и облагородени от видяното. Но аз още бях обсебен от образа на Пулхерия. Неспокоен и изтерзан, продължавах да се боря с изкушението.
Да се върна ли в 1105 година? Да позволили на Метаксас да ме вкара в дома на Дука? Да легна ли с Пулхерия и да се избавя от копнежа?
Не. Не. Не. Не.
Бори се с изкушението. Сублимирай. По-добре изчукай императрица.
Без повече бавене се прибрах в Истанбул и скочих назад по линията в 537 година. Отидох при „Света София“ да потърся Метаксас на церемонията по освещаването.
Имаше го къде ли не в гъстата тълпа. Забелязах го в поне десет екземпляра. (Зърнах и двама Джъд Елиът, без да ме е грижа за това.) Първите два пъти обаче се сблъсках с парадокса на едновременността. Метаксас не ме позна. Единият ме отпъди с гримаса на раздразнение, другият ми каза:
— Още не сме се срещали. Разкарай се.
Третия път попаднах на Метаксас, който ме познаваше, и си уговорихме среща вечерта в странноприемницата, където щеше да настани групата си. Щяха да пренощуват в 610 година, за да покаже на туристите коронясването на император Ираклий.
— Впрочем, каква е отправната ти точка в текущото време? — попита той.
— Началото на декември 2059 година.
— Значи съм пред тебе. Аз съм от средата на февруари 2060-а. Разминаваме се.
Това ме сепна. Този човек познаваше два месеца и половина от моето бъдеще. Добрите обноски го задължаваха да запази за себе си подобни знания. Изобщо не беше изключено да бъда (вече да съм) убит през януари 2060 година, а този Метаксас да знае всички подробности, но не би могъл дори да ми намекне. И все пак разликата в отправните ни точки ме плашеше.
Той долови състоянието ми.
— Искаш ли да се върнеш и да потърсиш друго мое „аз“?
— Не. Всичко е наред. Ще го понесем някак.
Лицето му беше като маска. Играеше по правилата — нито с тона, нито с изражението си бе реагирал на казаното от мен така, че да разкрие собственото ми бъдеще.
— Спомена веднъж, че можеш да ме уредиш да го набутам на императрица Теодора.
— Да, помня.
— Тогава ти отказах. Сега ми се ще да опитам.
— Няма проблем — успокои ме Метаксас. — Хайде да се върнем назад в 535-а. Юстиниан е вечно зает с построяването на „Света София“. Теодора е достъпна.
— Колко лесно ще бъде?
— Фасулска работа.
Скочихме. В хладен пролетен ден на 535 година отидох с Метаксас в Големия дворец, където той потърси и се срещна с приличащо на евнух същество на име Анастасий. Приказваха си дълго и оживено. Явно Анастасий беше главният сводник на императрицата през тази година и имаше задължението да й осигурява от един до десет млади мъже на нощ. Разговорът се състоеше в тихо мърморене, прекъсвано от гневни изблици. От откъслечните думи, които чувах, схванах, че Анастасий ми предлага един час с Теодора, а Метаксас упорства да имам цяла нощ с нея. Малко настръхнах. Да, издръжлив съм, но дали бих могъл да забавлявам една от най-известните нимфоманки в историята от смрачаване до зазоряване? Подканях с жестове Метаксас да приеме нещо по-скромно, но той настояваше и накрая Анастасий се съгласи да ми отпусне четири часа с императрицата.