— Не, няма.
— Тогава ти го направи. Появи се в последния момент и я спаси от самия себе си!
Той ме гледаше тъжно.
— Какъв смисъл има? Рано или късно пак ще я убия. Неизбежно е. Това е моята съдба. Сега ще скоча напред по линията. Ще се погрижиш ли за моите хора?
— Имам своя екскурзия — напомних му.
— Да, да, разбира се. Няма как да поемеш още една. Просто се погрижи да не останат в това време. Трябва да тръгвам… трябва…
Ръката му докосна таймера.
— Капис…
Държеше и бутилката коняк, когато скочи.
Изчезна. Жертва на самоубийство чрез времево престъпление. Заличен от страниците на историята. Не знаех как да се справя с това. Дали да не се прехвърля в 1955-а и да му попреча да убие собствената си прабаба? В текущото време той вече не съществуваше. Можех ли да възстановя битието му с обратно въздействие? Как би действал с обратна сила парадоксът на времевото изместване? Такъв случай не бях изучавал. Исках да постъпя както е най-добре за Капистрано, но трябваше да помисля и за туристите му, изоставени от своя куриер.
Умувах мрачно около час. Накрая стигнах до благоразумно, макар и далечно от романтиката заключение — не е моя работа, по-добре да извикам времевия патрул. Неохотно докоснах бутона за алармен сигнал на моя таймер. От инструктажа знаех, че би трябвало веднага да се появи патрулен.
И патрулният застана пред мен. Дейв Ван Дам, оригващият се рус грубиян, когото срещнах още през първия си ден в Истанбул.
— Какво има? — попита направо той.
— Времево престъпление. Преди малко Капистрано ми довери, че е убил своята прабаба, и скочи обратно в текущото време.
— Скапан кучи син. Защо ли ги търпим тези нещастници с калпава психика?
— И туристите му са тук. Затова те повиках.
Ван Дам се изплю майсторски.
— Скапан кучи син… — повтори той. — Добре, аз се заемам.
Таймерът му го прехвърли другаде.
Поболявах се от мъка за този тъпо пропилян, скъпоценен живот. Мислех си за Капистрано с неговото обаяние, любезност, съчувствие — изтрити и прахосани, защото в пиянски миг на страдание реши да се унищожи с времево престъпление. Не заплаках, но ми се искаше да ритам всичко наоколо. Тъкмо това и направих. Шумът събуди мис Пистил, която се ококори и смънка:
— Да не ни нападат?
— Само тебе — отговорих и за да намеря отдушник за яростта и скръбта си, стоварих се върху нея.
Тя се стресна малко, но реши да вземе дейно участие, щом разбра какво съм намислил. Е, аз свърших за половин минута и я оставих разгорещена, но работата ми беше поета успешно от Билбо Гостаман. Още ми причерняваше пред очите, събудих съдържателя и поисках от най-доброто му вино. Накърках се до мътна безчувственост.
Много по-късно научих, че съм се тръшкал напразно. Лукавият мръсник Капистрано се разколебал в последния миг. Вместо да скочи в 2059 година и да се самоунищожи, той се вкопчил в неуязвимостта си благодарение на времевото изместване и останал назад по линията в 1600 година. Оженил се за дъщерята на турски паша, с която си наплодили три деца. Времевият патрул засякъл съществуването му в миналото чак през 1607 година, откъдето го сграбчили за множество времеви престъпления, замъкнали го в 2060 година и го осъдили на смърт. Той си получи мечтаното избавление, но не чак толкова героично. Патрулът трябвало и да предотврати убийството на неговата прабаба, да не допусне женитбата му за дъщерята на пашата, да отстрани от миналото онези три деца, а също да намери и да измъкне неговите туристи. В края на краищата Капистрано създаде купища проблеми.
— Ако човек иска да се самоубие — изръмжа веднъж Дейв Ван Дам, — защо, по дяволите, не изпие карнифаг в текущото време, вместо да трови живота на всички ни?
Нямаше как да не се съглася с него. Единственият път, когато мнението ми съвпадна с възгледите на времевия патрул.
44.
Бъркотията около Капистрано и противната сбирщина, която ми се падна да водя, ме тласкаха все по-надълбоко в унинието.
Местех ги навъсено от епоха в епоха, но не влагах душата си в това. И към средата на втората седмица, когато стигнахме до 1204 година, аз вече знаех, че ще направя нещо, което ще ме съсипе.
Упорито редях задължителните обяснения:
— Старият дух на кръстоносните походи се възражда — говорех им, докато се зъбех на Билбо, отново опипващ мис Пистил, и на Зауерабенд, видимо мечтаещ за оскъдните гърди на Палмира Гостаман. — Йерусалим, завзет от кръстоносците преди век, пак е под властта на сарацините, но различни династии на кръстоносци все още контролират почти целия средиземноморски бряг в Светите земи. Арабите враждуват помежду си, а от 1199 година папа Инокентий III призовава за нов кръстоносен поход.
Обясних им как всевъзможни барони се отзовали на папския повик.
Разказах им, че кръстоносците не искали да се впуснат в традиционното пътуване през цяла Европа и Мала Азия към Сирия. Предпочитали да отплават към някое от пристанищата в Палестина.
Споменах за молбата им през 1202 година към Венеция, тогавашната водеща морска сила на континента, да бъдат превозени.
Описах условията, които поставил престарелият и коварен дож Енрико Дандоло, за да им отпусне кораби.
— Дандоло се споразумял с тях да качи на корабите четири хиляди и петстотин рицари с конете им, девет хиляди оръженосци и двайсет хиляди пехотинци заедно с припаси за девет месеца. Предложил и да добави петдесет бойни галери като ескорт. За тези услуги поискал осемдесет и пет хиляди сребърни марки, които днес се равняват на двайсет милиона долара. Както и половината територии или съкровища, който кръстоносците биха извоювали в битките.
Обясних, че кръстоносците се съгласили с кожодерската цена, защото намислили да измамят слепия стар дож.
Разказах как слепият стар дож, щом поставил кръстоносците в безизходица с пристигането им във Венеция, изстискал от тях всичко до последната марка, която му дължали.
Очертах как благородното чудовище наложило своята власт над похода и потеглило начело на флота след Великден през 1203 година — но не към Светите земи, а към Константинопол.
Византия е най-големият съперник на Венеция в моретата. Дандоло и пукната пара не би дал за Светите земи, но копнеел неистово да докопа Константинопол.
Просветих ги и за положението на византийските династии. Комнините бяха стигнали до лош край. След смъртта на Мануил II през 1180 година го наследява малкият му син Алексий II, който е убит скоро след това от Андроник, безнравствения братовчед на баща му. Изискано поквареният Андроник е погубен на свой ред по особено страшен начин от разярена тълпа след няколко години безмилостно потисничество. През 1185 година на трона сяда Исак Ангел, застаряващ и некадърен внук на Алексий I по женска линия. Исак управлява десет хаотични години и накрая е свален от власт, ослепен и хвърлен в тъмница от своя брат, който става император Алексий III.
— Алексий III още е на трона, а Исак Ангел още е в тъмницата. Но синът на Исак — също Алексий, е избягал и е във Венеция. Обещал е на Дандоло огромни суми, ако дожът върне баща му на трона. И така Дандоло идва в Константинопол да се разправи с Алексий III и да превърне Исак в своя послушен император.
Туристите не схващаха цялата сложна плетеница. Не ме интересуваше. Щяха да разберат основното, докато наблюдават какво се случва.
Показах им пристигането на Четвъртия кръстоносен поход в Константинопол към края на юни 1203 година. Дадох им възможност да видят как Дандоло командва превземането на Скутари — предградие на Константинопол на азиатския бряг. Изтъкнах, че пристанището е защитено от яка кула, двайсет византийски галери и огромна желязна верига. Насочих вниманието им към сцената, в която венециански моряци завземат галерите, докато кораб на Дандоло, оборудван с гигантски стоманени клещи, прерязва веригата и отваря Златния рог за нашествениците. Представих им и зрелището, в което свръхчовекът Дандоло, вече на деветдесет години, повежда атаката към крепостните стени на Константинопол.
— До този момент нито един завоевател не е нахлувал в града.