— Ваша светлост — представи ме Метаксас, — това е третият син на сестрата на моята майка — Георгиос Маркезинис от Епир, който ще ми гостува във вилата през сезона на жътвата.
— Отдалече сте дошли — кимна ми Лъв Дука. — За пръв път ли сте в Константинопол?
— Да. Какъв град! Църквите! Дворците! Баните! Гозбите, виното, облеклото на хората! И прекрасните жени!
Пулхерия грейна. Пак ми се усмихна само с ъгълчето на устата, за да не забележи нейният съпруг. И вече знаех, че е моя. Омайващото й ухание стигна до ноздрите ми и пулсът ми се ускори.
С елегантен жест Лъв насочи вниманието ми към дъното на залата, където беше Алексий. Вече го бях виждал — нисък и набит мъж, който не оставяше съмнение у околните, че е техен господар. Държеше се като любезен и образован човек, но и самоуверен, истински наследник на цезарите, защитник на цивилизацията в тези мрачни времена. Лъв настоя да ме представи на императора. Алексий ме поздрави благо и възкликна, че братовчед на Метаксас му е скъп като самия Метаксас. Поговорихме малко и макар че бях нервен, държах се достойно. Накрая Лъв ми каза:
— Млади човече, беседвате с императора, сякаш сте познавали поне десетина.
Само се усмихнах, без да изтърся, че няколко пъти съм виждал Юстиниан, че съм присъствал на кръщенето на Теодосий II, Константин V, още неродения Мануил Комнин и мнозина други, че съм коленичил в „Света София“ близо до Константин XI в последната нощ на Византия, че съм гледал как Лъв Исавър оглавява иконоборците. Не споменах, че съм сред мнозината, запълвали ненаситните отвърстия на императрица Теодора пет века по-рано. Придадох си скромен вид и отговорих:
— Благодаря, ваша светлост.
46.
Византийските вечерни забавления се състояха от музика, танци на робини, похапване и много вино. Нощта напредваше, свещите догаряха, знатните люде се замаяха. В сумрака се движех спокойно из тълпата от представители на видни родове. Водех светски разговори и сам се учудих колко лесно общувах с тези хора. Забелязвах не съвсем потайни уговорки за изневяра зад гърбовете на пияните съпрузи. Пожелах лека нощ на император Алексий и получих покана да го посетя в двореца му във Влахерна, съвсем наблизо. Отбих набезите на Евдокия, която прекали с виното и искаше да се изчукаме набързо в задна стаичка. (Накрая тя избра някой си Василий Диоген, който май наближаваше седемдесетте.) Отговорих уклончиво на безброй въпроси за моя „братовчед“ Метаксас, когото всеки познаваше, но произходът му си оставаше тайна за всички. И три часа след пристигането си в двореца най-сетне говорех с Пулхерия.
Стояхме един до друг в ниша на голямата зала. Огряваха я две примигващи свещи. Пулхерия изглеждаше развълнувана, дори възбудена. Гърдите й се надигаха бурно, капчици пот обрамчваха горната й устна. Не бях виждал такава хубост.
— Погледни — кимна тя, — Лъв задряма. Обича виното повече от почти всичко останало.
— Сигурно обича и красотата — казах й. — Щом я има до себе си в такава пищност.
— Ласкател!
— Не, опитвам се да говоря истината.
— Не винаги успяваш — отвърна тя. — Кой си ти?
— Маркезинис от Епир, братовчед на Метаксас.
— Казваш ми твърде малко. А какво си дошъл да търсиш в Константинопол?
Поех си дъх.
— Да сбъдна съдбата си, като намеря онази, която ми е предопределено да открия. Онази, която обичам.
Това я впечатли. Момичетата на седемнайсет години са податливи на такива приказки дори във Византия, където съзряват рано и ги омъжват на дванайсет. Пулхерия се задъха и скръсти благопристойно ръце върху високите хълмчета на гърдите си. Потръпна. Стори ми се и че зениците й се разшириха за миг.
— Невъзможно е — възрази тя.
— Нищо не е невъзможно.
— Моят съпруг…
— Спи — прекъснах я. — Тази нощ… под този покрив…
— Не. Не можем.
— Пулхерия, опитваш да се бориш срещу съдбата.
— Георгиос!
— Има връзка между нас… която се простира през вечността…
— Да, Георгиос!
„Я по-леко, прапраправнуче, не си развързвай езика. Доста е тъпичко да извършиш времево престъпление, като се хвалиш, че си от бъдещето.“
— Така ни е писано! — прошепнах й. — И трябва да се случи!
— Да! Да!
— Тази нощ.
— Тази нощ, да.
— Тук.
— Тук — повтори Пулхерия.
— Скоро.
— Когато си тръгнат гостите. Когато Лъв е в постелята си. Ще те скрия в стая, където е безопасно… ще дойда при тебе…
— Ти знаеше, че ще се случи още в деня, когато се срещнахме.
— Да. Знаех. На мига. Каква магия си ми направил?
— Никаква, Пулхерия. Магията властва и над двама ни. Събира ни, създава този миг, сплита нишките на съдбата, за да се срещнем, разкъсва границите на самото време…
— Толкова чудно говориш, Георгиос. И толкова хубаво. Сигурно си поет!
— Може би.
— След два часа ще бъдеш мой.
— И ти моя.
— И завинаги.
Потреперих, щом се сетих за времевия патрул, надвиснал като дамоклев меч.
— Завинаги, Пулхерия.
47.
Тя повика слуга и му каза, че на младежа от Епир виното му е дошло в повече и искал да си легне в някоя от стаите за гости. Аз се олюлявах правдоподобно. Воден от слуга със свещ в ръката, тръгнах като на поклонение из лабиринта на двореца и бях въведен в обикновена стая някъде в дъното на сградата. Имаше само ниско легло, а правоъгълна мозайка на пода беше единствената украса. През тесния прозорец проникваха бледи лунни лъчи. Слугата ми донесе кана и леген за миене, пожела ми да си почина добре и ме остави сам.
Чаках милиард години.
До мен се процеждаха звуци на далечна веселба. Пулхерия не идваше.
Казвах си, че е шега. Изигра ме. Младата, но опитна в светското коварство господарка на дома е решила да се позабавлява за сметка на братовчеда от провинцията. Ще ме остави да се тюхкам тук до сутринта, накрая ще заръча на някой слуга да ми поднесе закуска и да ме изпроводи навън. Или след два-три часа ще заповяда на някоя робиня да дойде при мен. Или ще ми изпрати беззъба старица, докато гостите се кискат зад потайни процепи в стената. Или…
Поне хиляда пъти се колебаех дали да не побягна. Просто докосвам таймера и се изстрелвам напред по линията в 1204 година, където Конрад Зауерабенд, Палмира Гостаман, семейство Хагинс и останалите мои туристи спят, без да бдя над тях.
Да офейкам? Сега? Когато всичко се подреди толкова добре? Какво ще ми каже Метаксас, щом научи как съм си изтървал нервите?
Спомних си как моят гуру — чернокожият Сам, ме попита: „А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта, щеше ли да се вкопчиш в него?“
Пулхерия беше съкровената ми мечта, вече знаех.
Спомних си и как черньото ми каза: „Ти обичаш сам да се проваляш.“
Хайде, прапраправнуче. Измъкни се оттук, преди съблазнителната прародителка отпреди столетия да ти предложи влажната тъма на утробата си.
Спомних си и как Емили от генетичния салон, която имаше пророческа дарба, извика пронизително: „Пази се от любовта във Византион! Пази се! Пази се!“
А аз обичах. Във Византион.
Ставах, прекосявах стаята напред-назад хиляда пъти, стоях до вратата и се ослушвах, долавях смеха и далечните песни, накрая свалих дрехите си и ги сгънах старателно една по една на пода до леглото. Стоях гол, но таймерът си беше на тялото ми и аз се питах дали да не махна и него. Каква би казала Пулхерия, когато види тази тънка пластмасова препаска на кръста ми? Как бих могъл да й обясня?
Свалих и таймера и за пръв път се отделих от устройството през цялата си кариера на пътешествия назад по линията. Заля ме цунами от ужас. Без него се почувствах още по-гол, направо одран до кости. Без таймера на кръста си бях роб на времето като всички останали. Не можех да избягам бързо. Ако Пулхерия бе подготвила някаква жестока шега и ме завареха, без таймерът да е на мен, бях обречен.