Да. Много добре.
Тръгнах през стаята към Зауерабенд с намерението да му се изпреча, когато понечи да излезе. Той изви глава стреснат и ме видя.
— Върна ли се?
— И още как. И няма да ти…
Той пипна таймера си и изчезна.
— Чакай! — Крясъкът ми разбуди всички. — Не можеш да правиш това! Невъзможно е! Таймерите на туристите не са…
Гласът ми стихна в глупаво хриптене. Зауерабенд го нямаше, той скочи във времето пред очите ми. Колкото и да викам към мястото, където беше, няма да го върна. Ама че хитра, гнусна топка лой! Бъзикаше си таймера, хвалеше се, че щял да си работи сам с него, някак бе стигнал до блокираните функции, за да получи достъп до управлението…
Сега вече затънах страховито. Един от моите туристи се мотаеше из миналото с активиран таймер, скачаше в който си поиска момент… какво чудовищно оплескване! Отчаях се. Разбира се, патрулът щеше да го сгащи непременно, преди да е извършил прекалено много времеви престъпления, но нямаше никакво съмнение, че аз щях да си го отнеса, защото допуснах да ме изиграе.
Освен ако го докопам, преди да скочи.
Минаха петдесет и шест секунди, откакто аз се прехвърлих тук, за да възпра Зауерабенд.
Без никакви колебания настроих таймера си и скочих. Ето го Зауерабенд отново на леглото. Ето го другото ми „аз“ — тръгваше през стаята към него. Ето ги останалите туристи, които още не съм вдигнал от сън с крясъка си.
Хайде — вече сме повече от него. Спипахме го.
Метнах се към Зауерабенд, готов да се вкопча в ръцете му и да му попреча да скочи във времето.
Озърна се в мига, когато направих движение. И посегна с дяволска пъргавина към своя таймер.
Скочи. Изчезна. Проснах се на празното му легло вцепенен.
Другият Джъд впи жлъчен поглед в мен.
— Ти пък откъде се изтърси, мътните те взели?
— Аз съм петдесет и шест секунди пред тебе. Пропуснах първия шанс да го хвана и скочих назад за втори опит.
— Пак го изтърва, както виждам.
— Вярно си е.
— И освен това се удвоихме.
— Поне това можем да оправим. — Проверих колко е часът. — След трийсет секунди скачаш шейсет секунди назад и се връщаш във времевия поток.
— Как пък не! — сопна се Джъд Б.
— Какви ги дрънкаш?
— Защо да го правя? Зауерабенд пак ще е изчезнал или поне ще ме изпревари. Няма да го приклещя, нали?
— Но ти трябва да скочиш.
— Защо?
— Защо аз го направих в тази точка от потока.
— Имал си причина — заинати се той. — Току-що си изтървал Зауерабенд и си искал да скочиш около минута назад, за да опиташ пак да го хванеш. Но аз нямах шанс дори да го изтърва. А и защо да се притеснявам за времевия поток? Вече е променен.
Прав беше. Петдесет и шестте секунди изтекоха. Сега бяхме в момента, когато за пръв път се опитах да възпра Зауерабенд. Но за Джъд Б минутата, преживяна и от мен при първото изчезване на Зауерабенд, протече съвсем различно. Всичко се обърка. Породих свой дубликат, който не искаше да се махне, а и вече нямаше къде да се намести. Оставаха тринайсет минути до полунощ. След още две минути щяхме да си имаме и трети Джъд — онзи, който скочи напред по линията направо от прегръдката на Пулхерия, за да установи, че Зауерабенд го няма. Той пък имаше свое предопределение — да се щура десет минути паникьосан, а после да скочи от дванайсет часа без една минута в дванайсет часа без четиринадесет минути, с което щеше да предизвика целия процес, завършил с нас двамата.
— Трябва да офейкаме оттук — настоя Джъд Б.
— Преди той да се появи.
— Именно. Защото ако ни зърне, може изобщо да не стигне до скока към дванайсет часа без четиринайсет минути и така…
— … би заличил и мен, и тебе.
— Но къде да отидем? — попита той.
— Можем да се върнем три или четири минути и да спрем Зауерабенд заедно.
— Не е добра идея. Ще се засечем с още един от нас — онзи, който се кани да отиде при Пулхерия.
— И какво толкова? Ще го напъдим да скочи, щом обездвижим Зауерабенд.
— Пак не става. Ако отново го изтървем, ще предизвикаме още една промяна във времевия поток и може би ще си навлечем трети екземпляр. Все едно строим зала с огледала — ще се отразяваме напред-назад, докато не се натрупаме в един милион екземпляра. Той е прекалено бърз в работата с таймера си.
— Прав си — признах, но съжалявах, че Джъд Б не се върна където му беше мястото, преди да е станало твърде късно.
Дванайсет минути до полунощ.
— Имаме шейсет секунди да се разкараме. Къде отиваме?
— Не се връщаме за нов опит да хванем Зауерабенд. Това не се оспорва.
— Да.
— Но ние трябва да го открием.
— Да.
— А той може да е в която и да е точка от времето.
— Да.
— Значи ние двамата не стигаме. Нуждаем се от помощ.
— Метаксас.
— Да. И може би Сам.
— Да. И Буонокоре. И Джеф Монро. Това е криза!
— Да — казах аз. — Слушай, остават десет секунди. Ела с мен!
Изтичахме надолу по задната стълба и се разминахме на косъм с Джъд от дванайсет часа без единайсет минути. Свихме се в тъмната кухина под стълбата и си мислехме за Джъд, който над нас откриваше липсата на Зауерабенд.
— Ще имаме нужда от цял екип — казах аз. Ти скачай назад в 1105 година, намери Метаксас и му обясни какво се случи. После повикай подкрепления и ги убеди да започнат издирването на Зауерабенд по цялата времева линия.
— Ами ти?
— Аз няма да мърдам оттук до дванайсет без една минута. В този миг онзи горе ще скочи тринайсет минути назад…
— … и ще остави хората си без надзор…
— … а някой трябва да стои при тях, затова ще се кача, щом той скочи, и ще вляза в основната роля на Джъд Елиът като техен куриер. Ще остана там, докато не получа вест от тебе. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
— Тогава тръгвай.
И той тръгна. Аз се свивах на кълбо и се тресях от уплаха. Всичко ме цапардоса наведнъж в помитаща реакция. Зауерабенд изчезна, аз породих свое алтер его чрез парадокса на удвояването и само за една вечер извърших повече времеви престъпления, отколкото бях в състояние да изброя, и…
Приплака ми се.
Още не разбирах, че бъркотията тепърва започваше.
50.
Една минута преди полунощ събрах сили и се качих горе, за да поема ролята на оригиналния Джъд Елиът. Докато влизах в стаята, позволих си наивната надежда, че ще заваря всичко насочено по нормалния му път, а Зауерабенд пак ще си е в леглото. Молех се всичко да е поправено чрез намеса с обратно действие. Но Зауерабенд не беше в стаята.
Това означаваше ли, че няма да бъде намерен никога?
Не беше задължително. Може би, за да не се заплете положението още повече, ще бъде върнат в нашата екскурзия малко по-напред по линията, в първите часове на нощта или малко преди изгрев.
Или ще бъде върнат в точката, от която скочи — около дванайсет часа без тринайсет минути, — но аз незнайно как няма да съм осведомен за връщането му поради загадъчно последствие от парадокса на времевото изместване, което ме държи извън цялата система.
Не знаех. И не исках да знам. Исках само Конрад Зауерабенд да бъде открит и пратен на полагащото му се място във времето, преди патрулът да надуши какво се мъти и да ме разпердушини.
Дори не помислих за сън. Прегърбих се окаяно в единия ъгъл на леглото, но ставах от време на време да огледам хората си. Семейство Гостаман спеше. И семейство Хагинс спеше. Палмира, Билбо и мис Пистил също спяха.
В два и половина сутринта някой почука тихо на вратата. Хвърлих се натам и отворих със замах.