Проврях се приведен през отвора, макар че имаше място и можех да се изправя, и се озовах на тавана. Стръмният заострен покрив осигуряваше достатъчно пространство между главата ми и гредите. Нямаше опасност да се блъсна в нещо, а и божият служител още не беше усетил присъствието ми и засега не ме беше нападнал.
Миришеше на влага, прах, спарен стар картон, на дърво от грубо издяланите греди, плесен и разлагаща се мърша.
Вляво от капака имаше два входа към лабиринта — единият широк около метър и половина и друг, не по-голям от метър. Предположих, че по-просторният коридор предоставя по-пряк път през отрупания с вещи таван и следователно е по-често използван от свещеника, за да посещава пленника си — ако наистина имаше такъв, — и предпочитах да изненадам отец Том, отколкото случайно да се натъкна на него.
От двете ми страни имаше кашони, някои завързани с връв, други с гирлянди от лющещи се ивици пластир, които докосваха лицето ми като пипалца на насекоми. Движех се бавно, приведен, проправяйки си път пипнешком, защото сенките бяха подвеждащи и не исках да се блъсна в нещо и да вдигна шум.
Стигнах до разклонение с формата на буквата „Т“, но не тръгнах веднага по него. Спрях в единия ъгъл, ослушах се за миг и затаих дъх, но не чух нищо.
Предпазливо надникнах в първия коридор и се огледах. Пространството беше широко само метър. Светлината отляво беше малко по-ярка отпреди. Вдясно цареше непрогледен мрак, който не издаваше тайните си дори на привикналите ми с нощта очи и имах усещането, че в тази тъма ме наблюдава и дебне, готов за скок, неизвестен нападател.
След като се убедих, че не ме причакват нито зли джуджета, троли или таласъми, чието място не беше в пасторския дом, поех по първия коридор и завих наляво, обръщайки гръб на непроницаемия мрак.
Изведнъж се чу писък — толкова смразяващ кръвта, че се обърнах и насочих пистолета към тъмата, убеден, че върху мен ще връхлетят всички зли призраци и демони от филмите на ужасите. За щастие не натиснах спусъка, защото това мимолетно безумие премина и осъзнах, че викът се разнесе от същата посока като преди — от осветеното пространство в югоизточния ъгъл.
Третият вопъл, заглушил шума, който вдигнах, обръщайки се, за да се изправя срещу въображаемите демони, дойде от същото място, както първите два, но тук, на тавана, прозвуча различно. Вече не приличаше на гласа на страдащо дете. Беше по-ужасен, почти свръхестествен, излязъл сякаш от гърлото на самия пъкъл.
Мина ми през ум да се върна, но вече бях стигнал твърде далеч. Освен това, ако отстъпех, кучето ми щеше да разбере, че съм се уплашил. Орсън беше един от тримата ми най-близки приятели в свят, където приятелите и семейството имат първостепенно значение. И тъй като вече нямах семейство, аз много ценях високото му мнение за мен.
След кашоните вляво имаше струпани плетени градински столове, нахвърляни безразборно сламени и лакирани кошове, очукана тоалетка с мръсно овално огледало и вещи с неизвестно предназначение, скрити под вехти покривала.
Завих зад ъгъла и чух гласа на отец Том — нежен и утешителен, но не можах да разбера нито дума.
Минах през мрежа от паяжини и изтръпнах, когато полепнаха по лицето ми и ме докоснаха като призрачни устни. С лявата си ръка избърсах дрипавите нишки. Паяжината имаше вкус на горчива гъба. Намръщих се и се опитах да я изплюя безшумно.
Тъй като се надявах да чуя още откровения, изпитвах непреодолимо влечение да вървя по посока на гласа. През цялото време се мъчех да не кихна от прахоляците, с които се бях надишал.
След още един завой се озовах в последната къса част на коридора. На около два метра се намираше стръмната вътрешна страна на покрива в източния ъгъл на сградата. Гредите, подпорите и облицовката се виждаха на неясната жълта светлина, идваща от невидимия източник вдясно.
Промъквайки се към края на коридора, болезнено съзнавах, че дъските под краката ми скърцат и това можеше да ме издаде.
Гласът на отец Том стана по-ясен, макар че разбирах само една дума от пет-шест.
Чу се друг глас — по-пронизителен и треперещ. Приличаше на гласа на съвсем малко дете. Не беше музикален като речта на дете. Нито толкова невинен. Не можех да разбера какво казва. Колкото по-дълго слушах, толкова по-тайнствен ставаше гласът.
Проходът свършваше до страничния коридор, минаващ по източната страна на таванското помещение. Рискувах и надникнах в този дълъг и прав тунел.