— Имам опит в медицинската практика — каза той на пациента си, — защото три години, след като завърших семинарията, бях на мисия в Уганда.
Стори ми се, че чух пациента: мърморене, което ми напомни — но не съвсем — на тихото гукане на гълъби, примесено с по-гърленото мъркане на котка.
— Сигурен съм, че ще се оправиш — добави отец Том, — но трябва да останеш тук няколко дни, за да ти давам антибиотици и да следя как зараства раната. Разбираш ли? Разбираш ли ме изобщо?
Във въпроса прозвуча известна безпомощност и отчаяние.
Наканих се да надникна надясно зад стената от кашони, когато пациентът отговори на свещеника. От близко разстояние гласът не беше нито като на дете, нито като на маймуна или на някое друго земно същество.
Замръзнах на мястото си. Пръстът ми обви спусъка.
Гласът наистина звучеше и като на момиченце, и като на маймуна. Всъщност наподобяваше много неща, сякаш изключително изобретателен холивудски звукотехник си бе играл с човешки и животински гласове, смесвайки ги в аудиоапаратура, докато създаде гласа на това същество.
Най-поразителното в говора му беше не обхватът на тоналността или особеностите на интонацията, нито дори сериозността и чувствата, които му придаваха форма. Най-много ме потресе усещането, че има смисъл. Не слушах само бръщолевене от животински звуци. Не беше английски, разбира се, и макар да не съм полиглот, бях сигурен, че не и някой чужд език, защото не беше достатъчно сложен. Въпреки това представляваше плавна поредица от странни звуци, грубо оформени като думи, мощен, но примитивен опит да бъде език, с беден речник от многосрични думи, отличаващ се с настойчив ритъм.
Съществото, изглежда, изпитваше отчаяна потребност да общува. Слушах и с изненада установих, че изпитвам емоционално въздействие от копнежа, самотата и мъката в гласа. Това не бяха свойства, които си въобразявах, а реални неща като дъските под краката ми, натрупаните кашони зад гърба ми и силните удари на сърцето ми.
То и свещеникът се умълчаха, но аз не бях в състояние да погледна зад ъгъла. Подозирах, че посетителят на отец Том не е маймуна като членовете на стадото, което тормозеше Боби и каквито бях срещнал на южния нос на залива. Ако изобщо приличаше на резус, разликите щяха да бъдат по-съществени и по-многобройни, отколкото само тъмножълтият цвят на злите очи.
Боях се от онова, което можеше да видя, но страхът ми нямаше нищо общо с вероятната уродливост на това родено в лаборатория същество. Гърдите ми бяха толкова смазани от напора на чувствата, че не можех да дишам, а гърлото — толкова пресъхнало, че преглъщах с усилие. Най-много се страхувах от погледа на онова създание и да видя собствената си самота в очите му и копнежа ми да бъда нормален, които бях потискал в продължение на двайсет и осем години толкова успешно, за да бъда доволен от съдбата си. Но както на всички останали, и моето щастие е крехко. Бях чул ужасната мъка в гласа на онова същество и почувствах, че то познава мъчителния копнеж, около който години наред аз градях перла от безразличие и мълчаливо примирение. Боях се, че ако срещна очите на съществото, резонансът между нас ще строши перлата и отново ще ме остави уязвим.
Треперех.
Това е причината да не се осмелявам да показвам болката или скръбта си, когато животът ме нарани или ми отнеме човек, когото обичам. Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението. Не мога да се предам на самосъжалението, защото, изброявайки и разсъждавайки върху ограниченията си, ще изкопая дълбока яма, от която никога няма да мога да изпълзя. Трябва да бъда хладнокръвен негодник, за да оцелея или поне да живея с непроницаема черупка около сърцето, поне когато се стигне до тъгуване по мъртвите. Способен съм да изразявам любовта си към живите, да прегръщам невъздържано приятелите си и да давам сърцето си, без да ме е грижа как ще злоупотребят с него. Но в деня, в който татко почина, аз трябва да се шегувам със смъртта, с крематориумите, с живота, с всяко проклето нещо, защото не мога да рискувам да изпадна от скръб в отчаяние, после в самосъжаление и накрая в ямата на неизбежната ярост, самота и самоненавист, която се нарича безумие. Не мога да си позволя да обичам мъртвите твърде много. Колкото и отчаяно да се опитвам да ги помня и да запазя свидния спомен за тях, трябва да ги забравя, при това бързо. Налага се да бъда хладнокръвен негодник и да ги изтласкам от сърцето си. По същия начин трябва да се шегувам с факта, че съм убиец, защото ако се замисля твърде дълго и усилено какво всъщност означава да убиеш човек, макар и чудовище като Луис Стивънсън, ще започна да се питам дали наистина не съм урод, както ми викаха децата, когато бях малък. Нощното влечуго, Вампира, Крис Кретена. Не бива да ме е грижа толкова много за мъртвите — нито за онези, които обичах, нито за онези, които мразех. Не бива да ми пука твърде много, че съм самотен. Нито за онова, което не мога да променя. Като всички нас в тази буря между раждането и смъртта, не мога да предизвиквам големи промени в света, а само малки, към по-добро — поне така се надявам — в живота на хората, които обичам. А това означава, че за да живея, не трябва да ми пука какъв съм, а какъв може да стана, не за миналото, а за бъдещето, нито дори за самия мен, а за слънчевия кръг от приятели, осигуряващи ми единствената светлина, в която мога да съществувам.